Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 29

Два пъти по-висок от обикновените хора, толкова грамаден, че трябваше да отметна глава назад, за да разгледам надвисналата над мен фигура. Кожа, заляна от руменина, тъмни ъгловати очи. Когато отваряше уста, се виждаше, че много от зъбите му са с остри върхове.

— От кое време си? — попита той грубо с гърмящ глас на езика, който използвахме в Корпуса. Очевидно реагирах, защото той се усмихна победоносно и студено.

— Специалният Корпус, вероятно. Последно издихание преди тъмнината. Колко сте тук? Къде са останалите?

— Те ще… ви намерят — успях да изговоря. Какъв малък успех от моя страна в сравнение с тяхната победа. Засега те не знаят, че съм сам, имаше шанс да остана жив до изясняването на това обстоятелство. Нямаше да отнеме много време, бях ефективно вързан, цялото ми снаряжение е отнето. Беззащитен! Ще ме проследят назад във времето до хотела и скоро ще научат, че няма от кого повече да се страхуват.

— Кой сте вие? — попитах аз. Езикът бе единственото ми оръжие. Вместо отговор, той с победоносен жест вдигна нагоре двата си юмрука. Отговорът дойде автоматично. — Вие сте безумец.

— Разбира се! — закрещя той възбудено и заедно с това държащите ме ръце се задърпаха и заклатиха. — Точно така. Макар веднъж да ни убиха за това, няма да успеят отново да ни изиграят, този път победата ще бъде наша, защото ще избием враговете си, преди да се родят, ще ги обречем на небитие.

Спомних си, че Койцу говореше нещо за унищожение на Земята в далечното минало. Може би са го направили, за да спрат тези безумци? Нима сега всичко се преправя? Виковете му прекъснаха мисълта му.

— Вземете го. Мъчете го най-старателно — за мое удоволствие и за да се ослаби волята му, след това измъкнете от мозъка му всички знания, с които разполага. Трябва да се изяснят много неща.

Когато ме повлякоха от стаята, разбрах какво трябва да направя. Да чакам. По-далеч от този човек, от тълпата, сред изкусните палачи и в относително, много необходимо за мен, уединение.

Такъв случай се появи, когато в бялата лаборатория техниците се хвърлиха върху мъкнещите ме хора и ме откъснаха от тях. Те бяха толкова зверски груби едни с други, колкото и с мен. Цяла йерархия на омразата. Великанът сигурно бе прав — те са безумци. Какво ли извращение на човешката история е извело тези хора на сцената? Не мога дори да си представя.

И отново очакване. Запазих спокойствие, като знаех, че може да ми се представи само една възможност и не трябваше да я изпусна. Вратата се затвори. Притиснаха ме с гръб към масата и закрепиха за нея глезените ми. Освен мен в стаята имаше още пет човека. Останалите се нахвърлиха върху мен. Издадох напред челюстта си и колкото може по-силно натиснах крайния си зъб.

Това беше последното ми оръжие, абсолютното, което още никога не бях изпробвал. Като правило дори не го и носех, смятайки, че в обикновените конфликти на живота със смъртта не си струва да се плаща такава цена за победата. Но тук случаят беше друг. Когато натиснах, изкуственият зъб се счупи и капката горчива течност, която се намираше в него, потече в гърлото ми.