Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 27

Минах по-нататък, носех сам чантата си и не се учудих много, когато открих на челото си капчици пот.

Полетът беше кратък, шумен, безинтересен, дори прекалено друсащ — в огромен апарат с неподвижни крила, който явно се привеждаше в движение от реактивни двигатели, изгарящи течно гориво. Макар миризмата от това гориво да беше навсякъде и вече бях свикнал с нея, изобщо не можех да повярвам, че те просто така изгарят невъзстановимите си запаси от въглеводород. Трябваше да преживея няколко неприятни момента при кацането, но нямаше никаква тревога. Пътуването към центъра от крайградското летище се оказа доста мъчително: друсане, викове, невероятен шум. Затова, като минах през вратата на прохладната хотелска стая, почувствах облекчение.

Въпреки това, когато под действието на тишината и две чаши местна дестилирана отрова, към която вече бях успял да се пристрастя, способността ми да мисля се върна, бях напълно готов за следващата крачка.

Каква ще бъде тя? Разузнаване или атака?

Благоразумието ми диктуваше старателно търсене на източника на темпорална енергия, за да изясня срещу кого и какво действам. Когато почти реших, леко се укорих за това, че се осмелих дори да помисля за внезапно нападение и изведнъж размислих… Заработи студената логика. Обърнах се и ударих с пръст отражението си в огледалото.

— Ти си глупак — с отвращение размахах пръст. — Един шофьор излъгал друг: безмозъчно недоносче. Всяко разузнаване може да предизвика шум и тези темпорални бандити ще разберат, че ги следят и може би дори ще нападнат сами. Естествено, започвайки темпорална война, те вероятно са готови за възможно възмездие, но не могат да остават нащрек седмици и месеци, дори години? Стига само да научат, че съм наблизо, в това време и място, и ще вземат всички възможни предпазни мерки. За да предотвратя това, трябваше да нанеса удар и да ударя силно, макар и да не знаех кого.

— Какво значение има? — казах си аз, отваряйки куфарчето с гранатите. — Разбира се, би било интересно да науча кой и защо напада Корпуса. Но дали това е толкова важно и нужно? Разбира се, не — погледнах над малката термоядрена бомбичка в червените уморени очи на отражението си и разтърсих глава. — Не, не и не. Те трябва да бъдат унищожени, и точка. Сега. Бързо.

Пред мен нямаше друг път, затова спокойно и уверено закрепих по себе си всички най-мощни средства за унищожаване, създадени през хилядолетията от най-любимите човешки изследвания — военните. При други обстоятелства не съм привърженик на принципа: „убий, за да не те убият“. Нещата като правило не стигат до такъв контраст. Само че не и сега, затова не чувствах ни най-малко угризение на съвестта за решението си. Води се необявена война срещу цялото човешко бъдеще — иначе защо именно Специалният Корпус е станал първият обект на нападение? Някои, някаква група иска да получи контрол над цялото пространство и време. Това вероятно е най-егоистичният и безумен план в историята и е абсолютно все едно кой или какво го изпълнява. Смърт за тях, докато не е унищожено всичко достойно.