Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 14

Огледахме се взаимно с голям интерес. Той беше малко по-нисък от мен, но изглеждаше по-висок заради подобния на кошница метален шлем. Този шлем, накичен с лепенки и увенчан с висок остър накрайник, беше много непривлекателен, както и останалите му дрехи. Целите бяха направени от черна кожа с множество блестящи копчета и катарами. Като връх на вулгарността носеше на гърдите си стилизиран череп с кръстосани кости, целият запълнен с някакви фалшиви камъчета.

— ……? — каза той с доста оскърбителен тон, като едновременно с това силно издаде напред челюстта си.

Усмихнах се, създавайки образа на мило, добродушно момче, и дружелюбно отговорих:

— Мъртъв ще изглеждаш още по-отвратително, отколкото като жив, така че не говори повече с мен с такъв тон.

Той ме погледна озадачено и отново започна неразбираем за мен разговор. Към първия шофьор се присъедини още един, също толкова странно облечен. Той възбудено ми показа юмрука си. Погледите на всички се насочиха към ръчния ми хронометър, при това издаваха пронизителни любопитни викове, които се превърнаха в злобни, когато скрих ръката си зад гърба.

— ……! — каза първият тип, излизайки напред с протегната ръка. Раздаде се рязко щракане и в другия му юмрук се появи бляскаво острие.

Е, какво пък, този език го разбирам. Едва не се усмихнах. Лоши хора, освен ако законът в тези земи не препоръчваше да се носи оръжие и да се ограбва първия срещнат. Е, какво пък, знаейки правилата, можех да играя по тях.

— …….? — възкликнах аз, като отстъпвах и вдигах отчаяно ръце.

— …….! — закрещя този селянин, скачайки срещу мен.

— Е, как е „…….“, а? — попитах аз, като ритнах с крак китката му. Ножът полетя в тъмнината и той нададе вик на болка, постепенно преминаващ в бълбукане, когато с пръст го ударих в гърлото.

През това време те вероятно са ме зяпали, затова пуснах от джоба на ръкава в дланта си светлинна бомба и я хвърлих пред себе си на земята, затваряйки непосредствено преди това очи. Със спуснати клепачи почувствах изгарящата ярка светлина и когато отново ги отворих, все още виждах светлинни зайчета. Беше много по-приятно от това, което изпитваха нападащите. Временна слепота, само ако стоновете и жалбите им не означаваха нещо друго. Никой не се опита да ме спре, когато се приближих и с върха на обувката си опипах всеки по най-интересните места. Те виеха от болка и тичаха в кръг, докато двама от тях случайно не се сблъскаха и не започнаха яростно да се налагат. Докато се развличаха така, огледах превозните им средства. Странни играчки — само две колела и никакъв намек за жироскоп за стабилизиране на движението. Всяко имаше една-единствена седалка, на която при каране шофьорът сядаше. Изглеждаха не съвсем безопасни и съвсем не бих искал да ги управлявам.