Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 16

— А сега да започваме — казах аз. — Само ми позволи и аз да се приготвя.

Мълчаливо, с широко отворени очи, той гледаше как закрепвам на веждите си металните пластинки на мнемографа и го включвам.

— Ключовата дума ще бъде — погледнах пленника си — „противен“. Сега започваме.

До мен лежеше купчина разни прости предмети, избрах един и го сложих пред очите му. Когато се огледах, високо казах „камък“ и замълчах. Той също мълчеше и след известно време отново натиснах обучаващото копче. Подскочи от внезапната болка, оглеждайки се безумно.

— Камък — повторих аз тихо и търпеливо.

Необходимо му беше известно време, за да възприеме идеята, но в края на краищата разбра. За ругатня или всякакви неотнасящи се към работата изрази следваше токов удар и двоен удар — за „опит за лъжа“: детекторът винаги ми съобщаваше за това. Този живот бързо му омръзна и той предпочете веднага да ми дава нужната дума. Много бързо изчерпахме запаса от предмети и превключихме на рисунки и движения.

Приемах на доверие неговите „не знам“, ако не се повтаряха много често, и речникът ми постепенно растеше. Под действието на микроимпулсите на мнемографа новите думи се вместваха в мозъка ми, но уви, не безболезнено. Когато главата ми започна направо да се цепи от болка, взех хапче и пристъпих към играта на думи: на наше разположение вече имаше достатъчно речников запас, за да преминем към втората част на обучението — усвояването на граматиката. „Как се казваш“ — помислих аз и добавих кодовата дума „противен“.

— Как… ти е името? — казах аз на глас. Наистина отвратителен език.

— Слешър.

— Моето… име… е Джим.

— Пусни ме, нищо не съм ти направил.

— Първо ще учим… после ще си ходим. Сега кажи, коя година сме?

— Какво, коя година ли?

— Коя година сме сега, глупако?

Повтарях този въпрос по всякакъв начин, докато значението му не се изясни накрая в тиквата му, рядко тъпа. Дори се изпотих.

— А-а, годината. 1975. 19 юли 1975 година.

Право в целта! През всички тези столетия и хилядолетия темпоралната спирала ме бе запратила с феноменална точност в необходимото време. Мислено благодарих на професор Койцу и другите изчезнали учени. Тъй като сега живееха само в моята памет, това като че ли беше единственият начин да им изразя признателността си. Много зарадван, продължих занятията си с езика.

Мнемографът схващаше, подреждаше и пъхаше дълбоко в измъчения ми мозък всичко, произнесено от него. Сподавяйки стоновете, взех още едно хапче. Към изгрев слънце почувствах, че знам езика достатъчно, за да се усъвършенствам сам и изключих апарата. Събеседникът ми заспа прав и, падайки, удари главата си в камъка, но дори не се събуди. Оставих го да спи и махнах от двама ни електронната апаратура. След нощното бдение и аз се бях уморил, но с това се справи хапче стимулатор. Коремът ми къркореше от глад и седнах да хапна. Слешър скоро се събуди и също получи своя пай. Наистина той изяде храната си само след като отхапах от нея парче и го глътнах. Ръмжах удовлетворено, той повтаряше. Оглеждайки известно време мен и снаряжението ми, заяви: