Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 13

Накрая лунната светлина се отрази на гладката повърхност, разсичаща гората, и аз меко се спуснах на земята сред дърветата. През клоните се промъкваше достатъчно светлина, така че когато тръгнах към пътя, преодолявайки последните няколко метра с най-голямо внимание, фенер не ми потрябва. Пътят беше пуст и в двете посоки, нощта мълчеше. Наведох се и огледах повърхността. Тя беше направена от цяла плоча, някакво бяло твърдо вещество, нито метал, нито пластмаса. Изглеждаше, сякаш в него са впръскани мънички песъчинки. Нищо интересно. Придържах се близо до канавката, обърнах се към града, който забелязах преди, и тръгнах пеша. Така е много по-бавно, но пък се пести енергия за гравитатора.

Това, което се случи после, можеше да се обясни само с безгрижността, смесена с умората и непознаването ми на тази планета. Мислите ми блуждаеха: Анжела и децата, приятелите ми от Корпуса. Всички те съществуваха сега само в паметта ми и бяха реални не повече от спомените ми за персонажите на някакъв роман. Угнетяващи мисли, а аз вместо веднага да ги отстраня, продължавах да се занимавам с тях. Затова внезапно раздалият се рев на мотор ме завари неподготвен. В този момент бях на завоя на пътя, разсичащ вероятно малък хълм, така че от двете му страни се извисяваха стръмни склонове. Трябваше по-рано да предвидя възможността да попадна в капан в този процеп и да помисля за начин да го избегна. Сега, докато размишлявах дали да се изкача по склона, да включа гравитатора или да направя нещо друго, отпред иззад завоя блесна силна светлина и ревът стана по-силен. В края на краищата скочих в крайпътната канавка, легнах, скрил лице с длани и се опитах да изглеждам колкото може по-незабележим. Дрехите ми бяха в обикновен тъмносив цвят и напълно можеха да се слеят със земята.

А след това ме заглуши силен рев, заля ме ярка светлина — всичко това мина съвсем до мен. Седнах веднага и погледнах след четирите странни машини, които току-що преминаха. Детайли не се виждаха, защото различих само силуетите им на фона на собствените им фарове. Те ми се сториха много тесни, подобни на мотоциклети, всеки от които имаше отзад червена светлинка. Звукът започна да затихва и изведнъж се смеси с пронизителен писък и хилене, подобни на крясъци на животни. Те спряха, вероятно са ме видели. Отекваха щракащи, лаещи звуци, фаровете направиха пълен кръг и се насочиха към мен.

Глава 4

Когато не знаеш какво да правиш, изчакай, противникът може да сгреши пръв — ето любимият ми девиз. Можех да се опитам да се измъкна, да се изкача по склона или да излетя, но тези хора, които и да бяха те, можеха да имат оръжие. От мен би се получила прекрасна мишена. При това, дори да избягам, все едно бих привлякъл внимание към тази местност. По-добре първо да видя какво представляват всъщност. Обръщайки се с гръб, за да не ме заслепяват фаровете им, търпеливо чаках машините да се приближат и спрат, образувайки около мен полукръг от ревящи мотори и заслепяващи фарове. Прислушвах се към странните звуци, с помощта на които си говореха, но не разбрах нито дума. Всичко беше поради това, че от тяхна гледна точка бях облечен много странно. Те сигурно се бяха договорили нещо, защото моторът на единия от невидимите екипажи замлъкна и шофьорът му излезе напред, на светлината.