Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 12

Кълбата се откъсваха, търкаляха се надолу по склона и падаха от корниза по къса дъга, вдигайки шумни пръски в езерото. Всеки път спирах, за да се ослушам и огледам. Наоколо си оставаше тихо и спокойно. Нямаше никой. Слънцето се спусна близо до хоризонта, когато накрая приключих с издълбаването в скалата на уютна малка пещера. Точно стигаше да се вместя в нея с цялото си оборудване. С удоволствие се пъхнах в тази дупка, предварително спускайки се към езерото за вода. Концентратите бяха безвкусни, но хранителни, така че стомахът ми беше почти удовлетворен от тази гощавка. Когато се появиха първите звезди, започнах да планирам следващата крачка към покоряването на тази Пръст, или както е там, Земя.

Пътешествието ми явно е било значително по-уморително, отколкото си мислех, защото това, което видях, след като отворих очи, беше черно небе и огромна оранжева пълна луна, висяща над планините. Задникът ми се бе вледенил от контакта със студената скала. Целият бях вцепенен от неудобната, свита поза, в която бях заспал.

— Напред, могъщи съзидателю на историята — казах аз и застенах, когато разпъвах мускулите си и ставите ми заскърцаха. — Излизай и се захващай за работа.

Именно това трябваше и да направя. Под лежащ камък вода не тече. Докато стърча в тази дупка, всичко, което мога да измисля, може да се окаже безполезно. Поради отсъствието на изходни данни засега дори не знам на точната планета и епоха ли съм попаднал, изобщо нищо не знам. Трябваше да изляза и да се заема с нещо. Макар да имаше още нещо, което трябва незабавно да се направи — което трябваше да направя веднага след пристигането ми. Проклинайки собствената си глупост, се порових в купчината вещи, които бях донесъл, и измъкнах черната кутийка — детектора на темпорална енергия. Осветих го с малко фенерче: сърцето ми отиде в петите, когато видях, че иглата бе свободна — времето не беше свито никъде на тази планета.

— Ей, глупако — казах аз високо, зарадван от звука на гласа си, който обичах най-много от всичко на света. — Машината ще работи много по-добре, ако включиш захранването.

Какъв пропуск. Въздъхнах дълбоко и натиснах копчето.

Отново нищо. Иглата си висеше все така безпомощно и от тази гледка надеждите ми започнаха да се топят. Макар да оставаха добри шансове темпоралните бандити да са някъде тук и просто за малко да са изключили апаратите си. Да се надяваме.

Сега на работа. Закрепих на себе си няколко нужни апарата и свалих гравитатора от скафандъра. Батериите му бяха пълни до половината все още. Това стигаше да се добера многократно до върха на скалата и да се спусна обратно. Сложих ремъка на рамото си, прекрачих през корниза и докоснах регулатора, превръщайки падането в полегата дъга, насочена към най-близкия път, който бях забелязал при спускането си. Прелитайки ниско над дърветата, постоянно отбелязвах ориентири и направление. Огромният, обсипан с блещукащи циферблати часовник, който винаги нося на лявата ръка, можеше да прави много повече неща, отколкото само да показва времето. Докосване до дясната стрелка осветяваше стрелката на радио-компаса, показващ посоката към новия ми дом. Продължавах да се плъзгам мълчаливо.