Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 11

Когато накрая спрях, краката ми бяха вече във водата. В края на краищата не бе лошо приземяване. Когато се вдигнах малко над повърхността на водата, преследване все още нямаше. Бавно се насочих към сивите скали, които се спускаха отвесно към езерото на другия бряг. Когато отново отворих шлема, въздухът беше хубав. Всичко наоколо бе тихо. Нито гласове, нито грохот на коли, никакви признаци на човешки живот. Прелитайки по-близо до брега, чух шума на вятъра в листата, но само това. Прекрасно, точно такова местенце ми е нужно на първо време. Сивите скали се оказаха монолитна каменна стена, висока и недостъпна. Плъзнах се покрай повърхността й, докато не намерих корниз, достатъчно широк, за да седна на него. Чудесно бе да седиш.

— Отдавна не ми се е случвало да сядам — казах аз на глас, радвайки се на звуците, излизащи от гласните ми струни. „Да — напомни ми подсъзнанието, — приблизително 33 хиляди години.“

Отново се натъжих — прииска ми се да пийна. Но именно този важен продукт забравих да взема със себе си. Грешка, която трябваше да поправя на първо място. При изключено захранване скафандърът започна да се нагрява на слънцето и го свалих, разполагайки цялото снаряжение по скалата, по-далеч от края.

А сега какво? Чух трещене в джоба си и извадих от него шепа скъпи, но уви, счупени пури. Трагедия! По някакво чудо една се оказа цяла. Тогава отхапах крайчето, запалих и дълбоко поех дима. Просто чудо! Попуших малко, размахвайки крака над пропастта, и самообладанието ми достигна обичайното, съвършено несъкрушимо ниво. В езерото подскочи риба, някакви малки птички пееха по дърветата. Започнах да обмислям следващия етап. Необходимо ми бе скривалище, но колкото повече го търся, толкова по-големи са шансовете да бъда открит. Защо да не остана тук?

Сред различните боклуци, с които ме накичиха в последната минута, имаше лабораторен инструмент, наречен „масер“. В този момент започнах бързо да възразявам, но ми го окачиха на кръста, без да ме питат. Сега го разгледах. Ръкохватката преминаваше в масивен корпус, който отново изтъняваше в тънък игловиден накрайник. На върха му се създаваше поле, притежаващо любопитното свойство да концентрира повечето форми на материя чрез засилване на междумолекулните връзки, запазвайки масата непроменена. Някои предмети в зависимост от материала можеха да бъдат намалени до половината на нормалната си големина.

На противоположния край корнизът се стесняваше, докато не изчезваше съвсем. Рискувах да мина по него донякъде. Изтягайки се, притиснах острието към повърхността на камъка и натиснах копчето. Раздаде се рязко щракане и плоча камък, колкото дланта ми, се откъсна от повърхността на скалата и се плъзна на корниза. В ръката ми изглеждаше повече като олово, отколкото като камък по тежест. Хвърлих я в езерото, включих инструмента и се захванах за работа.

Трябваше само да свикна и работата тръгна по-бързо. Научих се да създавам почти сферично поле, което веднага отделяше от скалата стиснат камък с размери, колкото главата ми. След като се опитах да свия и да претърколя през края чифт от тези гири и едва не излетях след тях, започнах да подрязвам скалата под ъгъл и след това да я режа над получилия се наклон.