Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 72

Моля се за прошка. Дано Бог ми прости прелюбодеянието, което извършвам в сърцето си.

Съзнанието ми настоява да стоя далеч от скалите. Опитах се.

Насилих се да бъда по-търпелива, по-добра, по-нежна и разбираща към Фъргюс. Правя всичко, което иска от мен. По негова молба поканих няколко дами на чай. Ходихме на театър и на безкрайните, тягостни и досадни вечери. Наслушах се до насита на приказки за бизнес, мода и за предстоящата война. Усмихвах се, непрекъснато се усмихвах, така че Фъргюс да си мисли, че съм много доволна. Защото това му доставя удоволствие.

Винаги слагам изумрудената огърлица.

Сега тя е моето наказание. Напомня ми за греха, който не съм извършила, ала който е в сърцето ми.

Седя в моята кула и пиша. Виждам скалите долу, където Кристиян рисува. Там, където ходех, когато се измъквах от къщи като гузна прислужница. Срамувам се.

Гледам надолу и сякаш го виждам. Той наблюдава морето и ме чака.

Няма да отида. Ще седя тук и ще се измъчвам.

А когато почувствам, че имам достатъчно сили, ще отида и ще му кажа сбогом. Ще му пожелая всичко хубаво.

И докато премине дългата зима, която ме очаква, ще си мисля дали следващото лято той отново ще бъде тук.“

Десета глава

— Ето документите, господин Сейнт Джеймс. Заповядайте.

Без да обръща внимание на секретарката си, Трент продължаваше да стои и да гледа втренчено през прозореца. И така всеки ден, откакто се върна преди три седмици. Стоеше и гледаше през тъмните стъкла града в краката си. Небостъргачи от стъкло и стомана се извисяваха до старинни сгради в удивителна архитектурна хармония. Беше часът на най-натоварения трафик. Улиците се задъхваха от хора и автомобили. Край реката тичаха спортисти с шарени екипи. Зад тях плуваха платноходки с издути от пролетния бриз платна.

— Господин Сейнт Джеймс?

— Да? — той се обърна към секретарката си.

— Донесох документите, които поискахте.

— Благодаря, Анджела — по навик погледна часовника си. — Минава пет. Защо не си вървите? Сигурно в къщи ви очакват.

Анджела се поколеба. От шест години работеше за Трентън. Но за пръв път я наричаше по име и проявяваше някакъв интерес към семейството й. А вчера й направи комплимент за роклята. Промяната бе очевидна и всички я забелязаха. Като негова секретарка тя се чувстваше почти задължена да открие причината.

— Може ли да говоря с вас за минутка?

— Разбира се. Седнете, ако искате.

— Не, благодаря. Надявам се, че няма да го приемете като нездраво любопитство, ала бих искала да ви питам добре ли сте?

На устните му се мярна усмивка.

— А нима изглеждам зле?

— Не, напротив. Може би само малко уморен. Но откакто се върнахте от Бар Харбър, изглеждате доста разсеян и някак си различен.

— Да, може би съм малко разсеян. И различен, а за да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че не се и чувствам много добре.