Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 40

— Във всеки случай, нищо не мога да направя, освен да негодувам срещу факта, че искаш да купиш къщата или че ние ще ти позволим да го направиш. Ала това е нещо отделно от маневрите на леля ми. Осъзнах едва след като ми мина ядът, че си бил толкова объркан, колкото и аз самата. Но ти беше така противно учтив!

— Лош навик.

— Каза ми вече — тя му подаде половин бисквитка. — Ако не беше онази целувка…

— Тя бе като масло в огъня. Ала след като вече ти се бях извинил, мислех, че ще можем да говорим като разумни хора.

— Не исках да ми се извиняваш — промърмори Кейти. — Нито тогава, нито сега.

— Разбирам.

— Не, нищо не разбираш! Просто искам да кажа, че извинение не беше необходимо. Може да не съм от твоята черга, нито да съм толкова умна като жените, с които си имаш вземане-даване, но не съм толкова глупава, че да започна да строя пясъчни кули заради някаква си целувка — тя отново се ядоса. Взе си още веднъж дълбоко дъх и се опита да се успокои. — Просто се опитвам да забравя и целувката, и нашия разговор. Напълно и окончателно. Ако стане така, че ще вършим заедно някаква работа, най-добре ще бъде за всички да се държим цивилизовано.

— Така те харесвам.

— Как?

— Когато не се опитваш да ме набиеш.

Кейти допи кафето си и се усмихна.

— Не разчитай много на това. Калхунови винаги са имали ужасен характер.

— Добре, че ме предупреди. Е, сключваме ли примирие?

— Съгласна. Искаш ли още бисквитки?

Трент отново я гледаше с оня отнесен поглед, забеляза тя. А когато протегна ръка и я прокара през косите й, очите й щяха да изскочат от изненада.

— Какво правиш?

— Косата ти е мокра. Мирише на мокри цветя.

— Трент…

— Да? — усмихна се той.

— Не мисля, че това е най-добрият начин да уредим всичко.

— Вероятно не е — ала пръстите му продължиха и стигнаха до врата й. Усети как потръпна. — Не мога да те изхвърля от мисълта си. Не мога да се преборя с непреодолимото си желание да те докосна. Чудя се защо.

— Защото те дразня — сви устни Кейт.

— Виж, това е абсолютно вярно. Без никакво съмнение — Трент притисна пръстите си към врата й и я приближи към себе си. — Но не точно по начина, по който си мислиш. — Ръката му се плъзна по яката на работната й джинсова риза и я хвана за брадичката. — Че защо инак ще изпитвам непреодолимо желание да те докосвам всеки път, когато си наблизо?

— Не знам — пръстите му, леки и нежни, слязоха надолу до мястото, където пулсът й щеше да пробие кожата. — Бих искала да не го правиш.

— Кое?

— Това, да ме докосваш.

Той продължи да плъзга ръката си, докато стигна бинтованите й пръсти. Взе ги и ги вдигна към устните си.

— Защо?

— Защото ме изнервя.

В очите му проблесна нещо. И те станаха още по-тъмни, почти черни.

— Не мислиш ли, че ме предизвикваш?

— Дори не знам как се прави.

Очите й се затвориха, а от гърлото й се изтръгна приглушен стон, когато устните му докоснаха леко брадичката й.

— Орлови нокти — прошепна Трент и я придърпа още по-близо. А винаги си беше мислил, че са толкова обикновени цветя. — Направо мога да ги вкуся. Диви и сладки.

Мускулите й се разтопиха и превърнаха в памук, когато устата му намери нейната. Ала този път, в сравнение с първия, бе по-мека, по-нежна. Беше й ясно, че го прави заради нея. Част от съзнанието й казваше да го отблъсне. Но дори и то бе залято от вълната на желание и копнеж.