Читать «Авантюристът» онлайн - страница 7

Козината й беше, на петна, нещо средно между оранжеви и кафяви на цвят, изпъстрена тук-там с черно и бежово, сякаш за по-интересно. Едното й ухо беше откъснато и имаше няколко стари белега, но иначе изглеждаше в отлично физическо състояние. Сара си помисли, че тази котка вероятно е спечелвала всички битки, в които е решавала да участва. Съмняваше се дали изобщо някога в живота си е мъркала.

— Извинявай — обърна се Сара към котката, която се беше простряла на най-горното стъпало, така че изцяло препречваше входа към верандата. — Би ли имала нещо против да почукам?

Животното дори не си направи труда да вдигне глава, а само махна веднъж с опашка в знак на предупреждение. Отвори си очите, така че образуваха тесни цепнатини, и я погледна не особено дружелюбно. Сара се усети прикована от две студени като камък златистозелени очи.

— Както виждам, не си от най-гостоприемните. Много отдавна е трябвало да се спазарят и вместо теб да си вземат копой. Каква си ти всъщност? Да не си котка пазач?

Животното продължаваше да я гледа отчуждено с очи като скъпоценни камъни. Сара се огледа с надеждата да открие някакви признаци на човешко присъствие, но не откри кой знае какви.

Старата, обрулена от времето къща във викториански стил, която Сара най-накрая беше успяла да открие след усърдно търсене, беше кацнала на стръмния бряг непосредствено до океана. Тази сутрин водите му бяха обгърнати от воала на мъглите, надвиснали като черна магия.

Къщата с всичките си старинни архитектурни орнаменти изглеждаше излиняла, негостоприемна и надменна като стара кралска особа.

Най-близката сграда на съседите беше на известно разстояние, скрита от плътна стена дървета. Далечният грохот на вълните и безспирният шепот на боровете бяха единствените звуци, които се чуваха. Очевидно неслучайно, домът на Гидеон Трейс беше отделен в свой собствен свят и котката беше единственото доказателство, че тук все пак живее някой.

Сара пак се вгледа в огромната котка и най-накрая въздъхна:

— Много съжалявам, но ще почукам все пак, независимо дали си съгласна или не.

Котката я гледаше втренчено.

Сара предпазливо мина по края на стълбите, чевръсто се изкачи на широката тераса, без да обръща внимание на нервните удари на опашката зад гърба й. Но животното не се помръдна, за да се опита да я спре, когато отиде до вратата.

Тъкмо се канеше да почука, когато я спря неясно усещане за нечие присъствие. В този миг вратата се отвори. Сара вдигна поглед и за втори път тази сутрин се оказа прикована от чифт ледени, златистозелени очи. Сега поне бяха човешки. Като че ли човешки.

— Коя сте вие, по дяволите, и какво искате?

За миг Сара имаше чувството, че времето е спряло. Стоеше на верандата, загледана в мъжа пред себе си, хипнотизирана от очите му на звяр от джунглата и от каменно грубия му глас. Откакто беше предприела тази авантюра, за първи път й хрумна, че задачата може би не е по силите й.

Гидеон Трейс изглеждаше грамаден, студен и опасен.