Читать «Дар от злато» онлайн - страница 22

Верити се опита да се завърти на въртящия се стол, но болезнено си удари коляното в бюрото.

— Ох, по дяволите! Мислех, че днес щеше да оправяш бунгалото си.

— Смятай, че вече съм го оправил. Нямах много багаж за разопаковане. Най-големият ми проблем са тези книги. Няма къде дори четката си за зъби да оставя. Баща ти е с твърде еклектични⁸ вкусове. Притежава книги от Нанси Дрю до Уилям Шекспир.

Верити се разсмя искрено.

— Това е библиотеката, с която съм израснала, и с която ме е възпитавал. Книгите са неговата слабост. Всичко друго може да изхвърли, но не и книга. Когато се установих тук за постоянно, няколко месеца получавах колети, изпратени от различни точки на света, съдържащи само книги. Така се събра и тази библиотека. Джонас се усмихна лукаво.

— Видях копие на „Книгата на кавалера“ от Кастелани. Чела ли си я?

— Да, но това беше твърде отдавна — когато се интересувах от Ренесанса. Защо питаш?

— Не знаех още, че я имате в библиотеката, когато си мислех за една част от нея.

— Коя по-точно?

— Има разказ за един млад благородник — Гаспар. Негови са думите, че за да спечелиш душата и сърцето на една жена, трябва да притежаваш тялото й.

— Ако повярваш на това глупаво заключение, всички омъжени жени трябва да са вечно и лудо влюбени в своя съпруг. Но след като има толкова нещастни бракове по света, мога да твърдя, че твоят Гаспар е бил само страхливец.

Джонас скръсти ръце и я погледна замислено.

— Сигурно си изпитвала нещо повече от моментно увлечение по Ренесанса, щом си спомни за тези детайли, но ще говорим друг път за това. Хайде, шефе, ставай и да тръгваме към езерото. Ето виж, време е за обяд, а аз съм ужасно гладен.

Верити си помисли, дали още един път да не му се скара, че я нарича „шефе“, но си замълча. Идеята, да отидат на пикник й се стори неустоима. Не си спомняше вече кога за последен път бе излизала с мъж сред природата.

Приготвиха обяда и Джонас постави бирата в хладилната чанта. След около пет минути стигнаха до брега на езерото. Мястото бе чудесно за пикник, защото няколко борови дървета хвърляха сянка и горещината на обедното слънце не се усещаше толкова силно. Още докато разстилаше старото одеяло и изваждаше продуктите Верити осъзна, че също е изгладняла. Двамата седнаха един срещу друг и се нахвърлиха върху сандвичите и студената бира.

Джонас разказваше увлекателни и забавни истории от своите пътувания и тя с удоволствие се отпусна назад, за да го слуша. Гласът му беше много приятен. Мислеше си, че сигурно каквото и да кажеше, щеше да звучи добре. Остави го да завърши поредната екшън случка и с усмивка се обади:

— Обзалагам се, че лекциите ти във „Винсънт Колидж“ са били добре посещавани.

Джонас премигна лениво насреща й.

— Какво те кара да мислиш така?

Верити сви рамене и усети, че се изчервява.

— Ами, имаш много хубав глас. Има нещо в него.

— Какво?

— Нещо завладяващо, привлекателно. Удоволствие е да те слуша човек, каквото и да разказваш.

Тя побърза да пъхне остатъка от сандвича в устата си, за да прикрие смущението си. Сама не знаеше, защо се обърка толкова. Откри, че гласът му я караше да се чувства по особен начин. По същия начин, по който се чувстваше, когато ръцете му галеха бедрата й снощи в басейна.