Читать «Дар от злато» онлайн - страница 19

— Ей, къде се разбързахте? Останете колкото си искате. Верити и нейните приятели не са длъжни да спазват общоприетите правила.

— Не, благодаря, вече бяхме решили да си тръгваме. Готова ли си, Верити? — избоботи Джонас.

— Да, тръгваме. Лека нощ, Лора.

Лицето на Лора отново грейна в усмивка.

— Лека нощ, Верити. Радвам се, че се запознахме, Джонас. Най-после „Ноу Бул“ няма проблеми с персонала. Вече трудно се намира добра работна ръка.

Глава III

В понеделник сутринта Джонас се надигна от леглото с чувство на приятно очакване. „Ноу Бул“ щеше да бъде затворен през деня и той бе решил да почисти и подреди новия си дом.

„Изглежда, че ще се наложи да поостана по-дълго време“ — помисли си, когато стъпи на хладния керамичен под на банята.

Първо трябваше да подреди книгите, разпилени навсякъде из помещението. Емерсън Еймс бе превърнал тази стая в малка библиотека. Двете етажерки, стигащи до тавана, бяха запълнени, а до прозореца и под леглото сигурно имаше още толкова книги.

Дори и малкото свободно пространство устройваше напълно Джонас. След толкова години странстване бе привикнал с всичко, а имаше и съвсем малко дрехи и лични вещи.

Изучаваше критично лицето си в счупеното огледало, докато чакаше водата да се затопли. „По дяволите, вече съм твърде стар.“ Наболата тъмна брада му придаваше още по-измъчен вид. „Дали да я обръсва, или да я оставя? Е, май е по-добре да не дразня господарката с огнените коси.“

Насапуниса се и прекара няколко пъти бръснача по бузите си. Опита се да се представи как изглежда Верити рано сутрин. „Сигурно е с разпуснати коси, замъглени от съня очи и понамалели задръжки…“

Спомни си как снощи бариерите между тях постепенно бяха изчезнали. „Ако имах малко повече време, със сигурност щях да й сваля банския. Верити не се съпротивляваше, по-скоро и тя като мен се наслаждаваше на мига.“

Съжаляваше, че Лора се бе появила в толкова неподходящ момент, но беше настроен философски. Имаше предостатъчно време, за да постигне целта си. След като трудната задача да я открие бе вече изпълнена, можеше да се поотпусне и да изчака търпеливо. Не се бе опитал да постигне нищо повече снощи, след като излязоха от басейна. Имаше добър усет, кога трябва да бъде търпелив и кога да настъпи педала.

Чувстваше, че има всичкото време на света и това бе твърде приятно чувство. Идеята да опознае бавно и постепенно Верити го изпълни с радостен трепет и възбуда. Големият проблем беше, дали ще успее да издържи и физически. След събитията от вечерта щеше да му е трудно да се забави естествения ход към леглото. Все пак си заслужаваше да опита.

„Верити заслужава истинско ухажване.“

Джонас се намръщи, когато тази мисъл изникна в съзнанието му. „Откъде пък ми хрумна това? Нима аз ухажвам Верити? Не, това не е възможно. Искам само да науча нейните тайни. Няма да се оженя за нея… Пази Боже!“ Приключи с бръсненето и си взе горещ душ. Направи си чаша нес кафе и си отбеляза наум, че трябва да вземе мерки за отоплението на тази барака. Нощите щяха да стават все по-студени, а разполагаше само с едно одеяло. Загледа се в разбития корпус на климатичната инсталация. Ако не я оправеше тези дни, очакваше го студена и дълга зима. „Не се знае, може и господарката да ме съжали и да ме прибере при себе си.“ Усмихна се доволно. „Всичко е възможно.“ Пръстите му докоснаха малкото златно бижу в джоба на дънките.