Читать «Дар от злато» онлайн - страница 146

— Джонас, дръж! — Кейтлин Евинджър се бе приближила и му подаваше рапирата. — Вземи я Джонас, защитавай се!

Той не чака втора покана и бавно започна да отстъпва към вратата, без да изпуска от очи противника си.

— Не! Джонас, не я докосвай, това е рапирата…

Но предупреждението на Верити дойде твърде късно и пръстите му вече се свиваха около дръжката. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и в съзнанието й се образува познатият тъмен коридор. Опита се да изкрещи, но от устата й излезе само немощно хлипане. Стоеше като вцепенена и гледаше учудено как Джонас се плъзна напред в характерната за фехтовачите стъпка. Опита се да не губи връзка с реалността и, макар че й беше трудно, за първи път успя. Усещаше как всичко е наситено с гняв и неописуема омраза. Гняв, който принадлежеше на друг човек, но беше останал толкова силен, колкото и преди 400 години. „Понякога времето нищо не може да промени. Мъжката ярост винаги ще бъде едно ужасно нещо, независимо дали е съвсем съвременна или от преди хиляди години.“ Реалността и миналото се сливаха дотолкова, че не можеше да разбере, дали този гняв се излъчваше от Джонас или от многобройните извиващи се пипала, очакващи ги в коридора. Сега те бяха само в няколко цвята — червено, черно и стоманено сиво. В стаята двамата мъже танцуваха своя смъртоносен танц, но затвореше ли очи, Верити виждаше друг мъж, облечен с дрехи като на Джонас, който също се подготвяше да срещне врага си. „Какво ли му коства на Джонас да се концентрира само върху реалността? Сега той се сражава на два фронта — първо с Кинкейд, а после и с миналото, което се опитва да го погълне…“

Стоманените сиви пипала напираха към него, но, усетили присъствието й, покорно се отпускаха в краката й. Затвори очи и инстинктивно започна да търси Джонас в коридора. Направи няколко крачки напред, но от него нямаше и следа. Отново пред очите й се появи сцената с двамата дуелиращи се мъже, извършващи движения, подобни на тези в стаята. Единият бе по-близо и можеше да разгледа лицето му. Изглеждаше около 35-40-годишен, с леко прошарена брадичка. В зениците му гореше непоколебима решителност да убие своя противник. Сцената се повтаряше отново и отново, все едно че беше един и същ кадър от кинолента.

— Верити!

— Джонас, къде си? — Верити тръгна по посока на гласа му.

— Стой там, където си! Аз ще се опитам да дойда при теб.

— Къде си сега, не мога да те видя?

— Опитвам се да намеря равновесие между миналото и реалността. По дяволите, гадно копеле!

Откъм вратата се чу женски писък и Верити отвори бързо очи. Единият ръкав на Джонас беше пропит с кръв, Кинкейд го беше промушил. Но без да обръща внимание на раната си, Джонас продължаваше да напада и отбива ударите на своя противник.

Едва сега Верити осъзна, че Джонас никога не беше се занимавал с фехтовка. За разлика от него, Кинкейд изглеждаше като истински професионалист. Спомни си за надупченото чучело, което висеше от тавана на офиса му.

— Верити, къде отиваш, не се отклонявай!

Тя затвори очи и откри, че е заобиколена от пипалата на времето, от старите емоции, от омраза и болка. Те бушуваха, блъскаха я, пречеха й да вижда, но Верити стоеше, без да се помръдва. И тогава видя Джонас. Той излезе от сенките и се затича към водовъртежа от емоции, който се развихри още повече, усетил приближаването у.