Читать «Дар от злато» онлайн - страница 143

На задната врата стоеше позната женска фигура.

— Куоръл, Боже Господи! Къде беше, търсих те навсякъде?

— Тави, къде е Кинкейд?

— Не знам, затова те търсих. Излезе от залата преди минути и Верити го последва. Кейтлин още не знае това. Предчувствах, че всичко ще се обърка. Когато не успях да намеря и теб… Боже Господи, но ти си целият в кръв! Какво се е случило?

— Ще ти обясня по-късно. Кинкейд с колата си ли тръгна?

— Не съм сигурна. Има толкова много коли отпред, че просто е невъзможно да се определи, коя е негова. Защо мислиш, че е взел Верити в колата си?

— Не съм сигурен, може и да греша. Няма логика да си тръгне, защото ще привлече вниманието. По-вероятно е да я заключи някъде или да я завърже, а после отново да се върне в салона. Искам веднага да кажеш всичко на Кейтлин. Нека да организира незабавно претърсването на къщата. И по-бързо, по дяволите, нямаме никакво време!

Тави се затича към залата, а Джонас — по стълбите, водещи към горния етаж. Малко вероятно беше Кинкейд да изведе Верити през централния вход, защото тя щеше да се съпротивлява. Същото важеше и за задната врата, защото там щяха да се сблъскат с Тави.

Оставаше само една възможност — Верити беше някъде тук, в голямата сива къща.

Глава XVIII

Веднага щом забеляза, че Кинкейд се измъква от залата, Верити реши да го последва. Едва ли беше случайно, че няколко минути след като Джонас бе тръгнал към ателието, Деймън Кинкейд също напусна дансинга и решително се отправи към задното стълбище.

Беше също въпрос на секунди да изтича по централните стълби и да предупреди Джонас. Верити хвана кадифените поли на роклята си и започна бързо да се изкачва нагоре. Не беше направила и няколко крачки, когато замръзна, дочула гласа на Кинкейд зад себе си.

— О, какво щастливо съвпадение, Верити. Тъкмо идвах в залата да ви търся.

„Джонас е все още в ателието на третия етаж, трябва да задържа Кинкейд, колкото се може по-дълго“ — мина й през ума.

Верити пусна дежурната си „невинна“ усмивка и се обърна.

— Отивах горе до моята стая да се освежа. Виждам, че сте мокър, навън ли сте бил? Сигурно вали като из ведро?

— Да, така е. Ужасна нощ — той направи няколко крачки към нея и разстоянието между тях беше само около метър. — Много опасна нощ.

Верити усещаше, че нещо се е променило в поведението на Кинкейд. Той изглеждаше странно развълнуван, напрегнат, и това силно я безпокоеше. Пръстите й все още стискаха до побеляване фината материя на роклята. Усмихна му се още по-широко — този път с усмивката, с която успокояваше недоволните клиенти в ресторанта си.

— Много хубаво, че сте подишал свеж въздух навън. Залата е прекалено пренаселена.

„Колко време ще му е необходимо на Джонас само да погледне една картина? Дали ще се върне през централното стълбище или отново през черното?“

— Съгласен съм с вас. Хората са твърде много. Мисля, че ще ви придружа до стаята ви.

Кинкейд пристъпи още една крачка и Верити се принуди да отстъпи назад. Поведението му вече ставаше прекалено опасно. Държеше се самоуверено и агресивно като истински Борджия.