Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 79

— Какво е то? — заговори той, като чу предателското стържене в собствения си глас. — Онова, което се опитва да те нарани…

— Нищо не може да ме нарани. — Все още притисната в него, тя също се отдръпна леко назад, за да го погледне в лицето. — Страхувам се за теб, Стефан, за това, което той може да ти стори. И за това, което може да направи, като те види тук… — Гласът й потрепери. — О, Стефан, тръгвай още сега, преди да е дошъл. Той може да те намери чрез мен. Моля те, моля те, върви си…

— Поискай нещо друго и ще го изпълня — отвърна Стефан. Убиецът трябваше да къса плътта му къс по къс, клетка по клетка, за да го накара да я изостави.

— Стефан, това е само сън — припомни му Елена отчаяно, с нов порой от сълзи. — Ние не можем реално да се докоснем, не можем да бъдем заедно. Не е позволено.

Но Стефан не го бе грижа. Не му приличаше на сън. Беше съвсем истинско. Но дори и в съня си нямаше да изостави Елена, за нищо на света. Нито на небето, нито в ада имаше сила, която би могла да го принуди да…

— Грешиш, младеж. Изненада! — каза един нов глас. Глас, който Стефан никога не бе чувал. Но въпреки това инстинктивно го разпозна като глас на убиец. Ловец сред ловците. И когато се обърна, си спомни какво му бе казала Вики, бедната Вики.

Изглежда като дявола.

Ако дяволът може да е рус и красив.

Носеше дъждобран, точно както Вики го бе описала. Мръсен и окъсан. Имаше вид на скитник от голям град, с изключение на това, че бе висок, а очите му бяха ясни и пронизващи. Сини, електриковосини, режещ като бръснач поглед. Косата му беше почти бяла, разрошена, сякаш духана от студен силен вятър. От широката му усмивка на Стефан му призля.

— Предполагам, че ти си Салваторе — заговори той и се поклони подигравателно. — А тази тук, разбира се, е красивата Елена. Красивата мъртва Елена. Дошъл си, за да се присъединиш към нея ли, Стефан? Явно вие двамата просто искате да сте заедно.

Изглеждаше млад, макар и по-голям от Стефан, ала все още млад. Но не беше.

— Стефан, остави ни — прошепна Елена. — Той не може да ме нарани, но с теб е различно. Той може да направи нещо, което ще те преследва и извън съня.

Ала ръката на Стефан остана плътно обвита около тялото й.

— Браво! — аплодира го мъжът с дъждобрана и се озърна наоколо, сякаш търсеше насърчение от някаква невидима публика. Олюля се леко и ако беше човек, Стефан би си помислил, че е пиян.

— Стефан, моля те — прошепна му Елена.

— Ще бъде грубо да си тръгне, преди дори да сме се представили един на друг, както е редно — рече русокосият. Пъхна ръцете си в джобовете на дъждобрана и пристъпи крачка напред. — Не искаш ли да узнаеш кой съм аз?

Елена поклати глава, но не в знак на отрицание, а в знак на поражение. Отпусна глава върху рамото на Стефан. Той закри косата й с ръце, за да предпази всяка частица от нея от този луд.