Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 77

12

Стефан чу глас, изпълнен с болка, който тихо прошепна:

— О, не.

Глас, който не вярваше, че някога отново ще чуе. Глас, който никога нямаше да забрави. Ледени тръпки пробягаха по кожата му и той усети как тялото му се разтърси. Обърна се към гласа и вниманието му тутакси бе приковано, а съзнанието му почти рухна — не можеше да се справи наведнъж с толкова много връхлетели го емоции.

Очите му бяха премрежени и единственото, което в момента различаваше, бе някакво неясно сияние като от хиляди свещи. Но това нямаше значение. Той я усещаше. Същото присъствие, което беше усетил още първия ден при пристигането си във Фелс Чърч — златистобяла светлина, блестяща във възприятията му. Изобилие от удивителна красота, изгаряща страст и вибриращо усещане за пълнокръвен живот. Всичко това го задължаваше да продължи напред, да забрави за всичко останало.

Елена. Това наистина бе Елена.

Присъствието й проникна в него, изпълни го до върховете на пръстите. Всичките му сетива, тъй неистово жадуващи за нея, се фиксираха върху това изобилие от светлина, докато я търсеха трескаво. Защото се нуждаеха от нея.

И тогава тя пристъпи отвъд това заслепяващо зарево.

Напредваше съвсем бавно, колебливо. Сякаш едва намираше сили да се движи. Стефан също бе като парализиран.

Елена.

Изпиваше с очи всяка нейна черта, сякаш я виждаше за пръв път. Златистата коса, разпиляна около лицето и раменете й като божествено сияние. Прекрасната безупречна кожа. Слабото гъвкаво тяло, което сега не смееше да се доближи до него, с ръка, вдигната в знак на протест.

— Стефан — долетя шепот и това беше нейният глас. Нейният глас произнесе неговото име. Но с толкова много болка, че той изпита желание да се втурне към нея, да я прегърне, да й обещае, че всичко ще бъде наред. — Стефан, моля те… не мога…

Сега вече виждаше и очите й. Тъмносиният цвят на лапис лазули, проблясващ на тази светлина със златисти искри. Очи, разширени от болка и мокри от неизплакани сълзи. Стомахът му се присви при тази гледка.

— Не искаш да ме видиш? — Гласът му прозвуча сухо като прах.

— Не искам ти да ме видиш. О, Стефан, той е способен на всичко. И ще ни намери. Ще дойде тук…

Облекчение и разтърсваща до болка радост заляха Стефан. Той дори не успя да се съсредоточи върху думите й, пък и нямаше значение. Достатъчен му бе начинът, по който тя изрече името му. Това „о, Стефан“ му казваше всичко, което го вълнуваше.

Пристъпи тихо към нея, протягайки ръка, за да докосне нейната. Стефан видя поклащането на главата й в опит да го спре. Видя още как устните й се раздалечиха заради учестеното дишане. Кожата й грееше с вътрешно сияние като трепкащ пламък на запалена свещ. Капки влага блестяха като диаманти по миглите й.