Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 25

Деймън го изгледа предизвикателно. Ехидната усмивка продължаваше да трепти на устните му.

— Защо не?

— Върви по дяволите! — избухна Стефан. — Чуй ме, Деймън. Това трябва да спре.

— Трогнат съм от загрижеността ти за безопасността ми.

— Не е честно, Деймън. Да се възползваш от едно момиче, което не е искало…

— О, тя го искаше, братко. И то много го искаше.

— А ти обясни ли й какво може да й причини това? Предупреди ли я за последиците от размяната на кръв с вампир? Спомена ли й за кошмарите, за налудничавите видения? Или тя искаше и това? — Деймън явно нямаше намерение да му отговоря, затова Стефан продължи все така яростно: — Знаеш, че не е редно.

— Знам. — Деймън удостои брат си с една от внезапните си, крайно дразнещи усмивки, която се скри така бързо, както се бе изписала на лицето му.

— И не ти пука — рече Стефан глухо и отвърна поглед.

Деймън захвърли портокала. Тонът му остана благ и убедителен.

— Малки братко, светът е пълен с нередни неща, както ти ги наричаш. Защо не се отпуснеш и не се присъединиш към печелившите? Така е много по-забавно, уверявам те.

Стефан усети как гневът му отново пламна.

— Как можа да го кажеш? — изригна той. — Нищо ли не научи от Катрин? Тя избра „печелившата страна“.

— Катрин умря прекалено бързо — отвърна Деймън. Отново се усмихваше, но очите му бяха студени.

— И сега ти мислиш единствено за отмъщението? — Като погледна към брат си, Стефан усети съкрушителна тежест в гърдите си. — Както и за собственото си удоволствие.

— А за какво друго да мисля? Насладата е единствената реалност, малки братко… насладата и властта. И ти си ловец по природа също като мен — заяви Деймън. След което додаде: — Между впрочем не помня някой да те е канил във Флоренция при мен. И след като не се забавляваш, защо просто не си тръгнеш?

Тежестта в гърдите на Стефан внезапно се стегна и стана непоносима, но погледът му, прикован в Деймън, не трепна.

— Ти знаеш защо — изрече той съвсем тихо. И най-после изпита задоволство, като видя Деймън да свежда очи.

Стефан сякаш още чуваше в съзнанието си думите на Елена. Тогава тя умираше и гласът й звучеше много слабо, но той я чуваше ясно. Двамата трябва да се грижите един за друг. Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Ти знаеш защо не мога да си тръгна — заговори отново той на Деймън, който не го погледна в очите. — Можеш да се преструваш, че никак не ти пука. Можеш да заблудиш всички останали. Но аз зная, че това не е така. — Може би в този момент щеше да е по-любезно да остави Деймън сам, но Стефан не беше в настроение за любезности. — Онова момиче, което си забърсал, Рейчъл, косата й беше подобна, но очите й нямаха същия цвят, защото очите на Елена бяха сини.

След което се обърна с намерението да остави Деймън да поразмисли… ако Деймън, разбира се, би си направил труда за нещо разумно. Но така и не стигна до вратата.

— Там е! — извика Мередит силно, вперила поглед в пламъка на свещта и карфицата.