Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 24

— Добре ли си?

Тя го изгледа все така унесено. Беше много красива. Скъпите й дрехи бяха по последна мода, а стилно подстриганата й коса беше руса. Туристка. Знаеше, че е американка още преди тя да заговори.

— Да… мисля, че… — Кафявите й очи бяха нефокусирани.

— Можеш ли се прибереш сама? Къде си отседнала?

— На Виа деи Конти, до параклиса на Медичите. Аз съм във Флоренция по програмата на университета „Гонзага“.

По дяволите! Следователно не беше туристка, а студентка. А това означаваше, че ще отнесе спомена за тази история и ще разказва на състудентките си за красивия италиански младеж, с когото се бе срещнала предишната вечер. Онзи с очи черни като нощта. Онзи, който я бе завел в разкошния си дворец на Виа Торнабуони, където я бе почерпил с вино и бяха вечеряли, а след това на лунна светлина навън в оградения отвсякъде вътрешен двор или може би в стаята му младежът се бе навел над нея, за да надникне в очите й и…

Погледът на Стефан се отмести от двете червенеещи се рани на шията на момичето. Толкова често беше виждал подобни белези — как можеха все още да му въздействат? Но му въздействаха, повдигаше му се при вида им.

— Как се казваш?

— Рейчъл, с „ъ“ — подчерта тя.

— Добре, Рейчъл. Погледни ме. Сега ще се върнеш в твоя пансион и няма да си спомняш нищо за изминалата нощ. Няма да знаеш къде си ходила или с кого си се срещала. И никога не си ме виждала. А сега го повтори.

— Не помня нищо за изминалата нощ — послушно заповтаря тя, без да откъсва очи от неговите. Силите на Стефан не бяха толкова могъщи, както ако бе пил човешка кръв, но все пак бяха достатъчни за внушението. — Не зная къде съм ходила, нито кого съм видяла. И никога не съм те виждала.

— Добре. Имаш ли достатъчно пари, за да се върнеш обратно? Ето, вземи. — Стефан измъкна от джоба си и й подаде цяла шепа изпомачкани италиански лири, предимно по петдесет и по сто хиляди, след което побърза да я изведе навън.

Когато тя се настани на сигурно място в таксито, той се върна вътре и се запъти право към спалнята на Деймън.

Брат му се бе облегнал на стената до прозореца и белеше портокал. Все още не се бе преоблякъл. При влизането на Стефан вдигна глава и го изгледа недоволно.

— Обикновено се чука на вратата — рече той сърдито.

— Къде си я срещнал? — попита Стефан. А после, след като Деймън го удостои само с един недоумяващ поглед, добави: — Онова момиче, Рейчъл.

— Така ли се казва? Не си направих труда да я попитам. Срещнахме се в бара на Джили. Или може би беше в бара на Марио. Защо питаш?

Стефан едва сдържа гнева си.

— Това не е единственото, за което не си си направил труда. Дори не си се постарал да й внушиш да те забрави. Да не би да искаш да те заловят, Деймън?

Деймън изкриви устни в пренебрежителна усмивка и разгъна обелената кора на портокала.

— Мен никога не ме залавят, малки братко.

— Тогава какво ще направиш, когато тръгнат по следите ти? Когато някой се досети: Боже мой, на Виа Торнабуони има чудовище, което смуче кръв? Ще избиеш всичките си преследвачи? Или ще изчакаш да разбият външната врата и тогава ще се стопиш в мрака?