Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 27

— Кой ли вече обръща внимание на такива неща? — попита Бони.

— Ти, глупаче. Аз съм тук само на гости.

— О! — Бони отпи от шейка. Сънища. Имаше причина да се страхува от сънищата, но точно сега не можеше да се досети каква бе тя.

— Не мога да остана задълго — каза Елена. — Мисля, че той вече знае, че съм тук. Дойдох само за да ти кажа… — Тя се намръщи.

Бони я погледна разбиращо.

— И ти ли не можеш да си спомниш? — Отпи от шейка. Имаше странен вкус.

— Аз умрях твърде млада, Бони. Имах да свърша още толкова много неща, още толкова много да постигна. Но сега трябва да ти помогна.

— Благодаря — отвърна Бони.

— Да знаеш, никак не е лесно. Нямам толкова много сили. Трудно е да се справяш с всичко тук и едновременно с това да владееш положението.

— Трябва да владееш положението — съгласи се Бони и кимна. Чувстваше се странно замаяна. По дяволите, какво имаше в проклетия шейк?

— Не мога да контролирам всичко, а пък всичко тук се оказа доста странно. Предполагам, че е негово дело.

Винаги ми се противопоставя. Той ни следи. И всеки път, когато се опитвам да се свържа, той се появява.

— Добре. — Стаята се завъртя пред очите й.

— Бони, слушаш ли ме? Той може да използва страха ти срещу теб. Това е начинът, по който действа.

— Добре…

— Но не бива да му позволяваш. Кажи на всички за това. Кажи и на Стефан… — Елена замлъкна и притисна ръка към устата си. Нещо падна в шоколадовия й шейк.

Беше зъб.

— Той е тук. — Гласът на Елена беше странен и неясен. Бони се вгледа в зъба, хипнотизирана от ужас. Той лежеше точно в средата на сметаната, сред натрошените бадеми. — Бони, кажи на Стефан…

Още един зъб пльокна в чашата, сетне и още един. Елена се разрида и побърза да закрие уста с двете си шепи. Очите й бяха ужасени, безнадеждни.

— Бони, не си отивай…

Но Бони вече се препъваше и залиташе, отдръпвайки се назад. Всичко се завъртя, завихри. Шейкът забълбука в чашата като кипнала течност. Само че това въобще не беше шейк. Беше кръв. Яркочервена и пенеста като нещо, което ще изхрачиш, миг преди да умреш. Стомахът на Бони се присви в адска необуздана конвулсия.

— Кажи на Стефан, че го обичам! — Прозвуча като глас на беззъба старица и завърши с истерично хлипане. Бони изпита неописуемо облекчение от обгърналия я мрак и последвалата забрава.

Бони загриза края на флумастера, приковала поглед върху часовника, докато всъщност си мислеше за датите от календара. Оставаха й още осем дена и половина в училище. Беше й окончателно писнало, ама нали все някак си трябваше да издържи. Макар че всяка минута тук, сред цялата тази врява, за нея бе истинско изпитание.

Един от съучениците й, й бе заявил право в лицето, като се отдръпна от нея на стъпалата:

— Не искам да те обиждам, но нещо много начесто взеха да мрат тия твои приятелки.

Разплаканата Бони мигом се втурна презглава в дамската тоалетна.

Но сега тя не искаше нищо друго, освен кракът й никога, ама никога повече да не стъпи в училището, за да бъде далеч от всичките тези тъй трагично опечалени лица и обвиняващи погледи… или още по-лошо — съжаляващите погледи. Директорът произнесе траурно слово пред всички ученици за „това ново нещастие“ и за „тази ужасна загуба“, а през цялото време Бони усещаше като свредели в гърба си прогарящите погледи на съучениците си.