Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 95

— Няма го на борда, сър.

— Ще направя бележка за нарушение на воинския дълг и ще му съобщите, когато се върне. Извикайте неговия помощник.

Минах покрай него, без да го удостоя повече с поглед, и той скочи към телефона. Когато стигнах до палуба „А“, там ме чакаше механикът в омазнен гащиризон, изтривайки нервно ръцете си с парцал.

— Извинете, разглобяваме един от генераторите… — гласът му секна, когато го пронизах с поглед.

— Знам, че имате спънки, именно защото аз се намирам тук. Отведете ме в машинното отделение.

Той забърза натам, а аз, тропайки тежко, го последвах. Ще мине по-леко, отколкото си мислех. Трима побелели редници откъснаха погледи от вътрешностите на генератора, когато влязохме.

— Махнете ги оттук — заповядах аз и не ми се наложи да повтарям.

Погледнах генератора и мъдро кимнах, сякаш разбирах какво ремонтират. Обикаляйки отделението, спрях до генератора на двигателя за изкривяване на пространството и погледнах заводската марка, покрита с неясни символи.

— Защо използвате този модел?

Още не съм виждал механик, който да не може да каже нещо за всеки механизъм, намиращ се под негова опека, и този не беше изключение.

— Знаем, че това е остарял модел, сър. Но замяната не пристигна навреме, за да се постави и балансира до полета.

— Донесете ми техническия справочник.

Щом се обърна с гръб към мен, стиснах дръжката на куфара и в ръката ми се появи бомба. Нагласих я на четирийсет минути, пуснах я и активирах критичните молекули в основата й. След това я напъхах под дебелата рамка на генератора за изкривяване, където не можеше да се забележи.

Прелиствайки бързо донесения справочник и многозначително хъмкайки над някои страници, го върнах обратно. Чувствах срам, че работата се оказа толкова проста.

— Погрижете се ремонтът да бъде завършен бързо — заповядах аз, отивайки си, без да уточнявам нещо повече, но получих горещи уверения, че всичко ще бъде направено.

Повторих маневрата си на друг кораб. Точно когато разбрах, че корабът ми е познат с нещо, по трапа се спусна Остро̀в и се обърна с лице към мен.

Това внезапно сблъскване ме порази толкова, колкото и него. Но гласът му се измени, очите му се облещиха и той застина, когато аз, в ролята на Край, го изгледах студено. Ще ме познае ли? Живяхме заедно в една стая и бяхме пили от една бутилка, физиономията на Край беше добра, но мога ли да бъда сигурен, че ще издържи изучаването на този, който ме познаваше добре.

— Е? — прошепнах аз накрая, когато той не пожела нито да проговори, нито да мръдне, а само ме гледаше с предан поглед.

— Извинете, сър, заварихте ме неподготвен. Не очаквах да ви видя тук, ако разбирате какво имам предвид. — Той започна да се поти, а аз мълчах. — Гласът ви… — произнесе той накрая.

— Случило ли се е нещо?

Разбира се, че се е случило. Знаех, че не мога да накарам гласа си да звучи като на истинския Край за този, който съвсем скоро е говорил с него. Знаех, че един шепот много прилича на друг, но за това не му казах.

— Ранен съм — дрезгаво казах аз. — В края на краищата е война и някои от нас се сражават.