Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 93

— Какъв план?

— Засега още не мога да ти кажа, с изключение на факта, че ще ми се присмиваш, той още не е детайлизиран. Но ще се разработва. Как мислиш, сивите хора обявили ли са за похищението на Край?

— Съмнявам се. От подслушваната командна мрежа не чухме нищо. И съм сигурна, че това не е новината, за която биха искали да уведомят редовите клизантци.

— Така си и мислех. Добави към това и егоцентричното им отношение един към друг. Възнамерявам да заложа на факта, че нямаше широкомащабно съобщение за Край.

— Как?

— Доставяйки грим и оборудване за пластична операция. Възнамерявам да попадна във военната база в облика на Край. Трябва да направя още няколко важни неща там.

Тя започна да протестира, но вдигнах пръсти и замълча. Точно така, както и когато тя тръгна към Октагона. Нямаше какво да каже, и го знаеше.

Отиде за необходимото оборудване.

Глава 20

Трябваше ми клизантски паспорт и си го намерих по най-простия от всички възможни начини — от врага. Тъй като не бях удовлетворен от извършената гримьорска работа, реших да започна операцията на тъмно, когато смътното осветление щеше да помогне на измамата.

Облечен в униформата на Край и носейки собственото си куфарче, тръгнах с Гамал към Октагона. Гамал беше член на спомагателните полицейски сили, тоест мъж, тъй като по-голямата част от въоръжените сили бяха жени. Бих предпочел едно от момичетата — те изглеждаха по-уверени в себе си, но на планетата се намираха клизантски войски, състоящи се само от мъже. Групичката клизантски жени оставаха извън полезрението.

Гамал изглеждаше малко нервен и не ми хареса как блещеше очи, но се налагаше да се задоволя и с това.

— Разбра ли ролята си? — попитах го аз, бутайки го в сянката на парадния вход.

— Да, сър, естествено, разбрах.

Не му ли тракаха зъбите? Трудно е да кажа. За всеки случай извадих шишенцето, което доктор Мутфак ми даде за употреба в случай на крайна необходимост.

— Вземи две хапчета, сдъвчи ги и ги глътни. Това са хапчета за щастие, трябва да повдигнат бойния ти дух, без да танцуваш по улицата.

— Аз не…

— Сега да! Взимай.

Той ги взе и аз се промъкнах към Октагона, като се държах в сянката и внимателно поглеждах иззад ъгъла, преди да започна играта си. Дори в толкова късен час в сградата влизаха и излизаха коли. Но това нямаше да ми помогне.

Накрая се приближи малка кола, остави двама офицера, а след това тръгна към мен. Всички системи работеха нормално. Излязох на улицата пред нея и махнах с ръка, тя изскърца със спирачки, спря, като почти ме закачи с предния си бампер. Шофьорът изглеждаше уплашен и се постарах да го задържа в това състояние.

— Винаги ли карате така?

— Не, сър, но…

— Запазете извиненията си, те не ме интересуват. — Качих се в колата и седнах до него, докато той продължаваше да стои с отворена уста. — Тръгвайте, ще ви кажа къде да завиете.

— Сър, тази кола, искам да кажа, че…

Един студен Краевски поглед го накара да увехне като цвете на студ и той подкара колата.

Щом излязохме извън полезрението на Октагона, му заповядах да спре и счупих под носа му капсула с приспивателен газ. Бях сигурен, че малка почивка нямаше да му навреди. След това го откарах до мястото, където чакаше Гамал. Той отвори вратата на стационарния склад и внесохме там клизантския войник. След капсулата ще поспи до сутринта и докато Гамал обличаше униформата, удобно сложих под главата и краката му купчинки хартия.