Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 97

— Заминавам. Запазете силите и заповедите си за други.

— Заповядано ми е да затворя вратата за всички без изключение.

— Имам пленник, който може би е диверсантът и двама охраняващи го. Професионалното Ви старание е похвално, капитан, но трябва да знаете, че аз съм този, който дава заповеди, а не им се подчинява.

— Не можете да заминете.

Дали беше упорит до границата на умопобъркване, или имаше специална заповед за мен? Нямах време да изяснявам това.

Виждайки през прозореца как един от войниците говори по телефона, поглеждайки ме, извадих пистолета си и го насочих към капитана.

— Махнете се от пътя или ще ви застрелям — казах аз колкото може по-скучно.

Той се протегна към своя пистолет, след това спря. Поколеба се още малко и видях в очите му обикновен страх. След това неохотно се дръпна настрани, а аз подкарах бързо колата. Мернах войника, който изтича от караулното и крещеше нещо след отдалечаващата се кола.

Вече не се оглеждах, но в огледалото за задно виждане видях как полицаите си шепнеха нещо. Не можех да рискувам.

Щом завихме, хвърлих назад газова граната и спрях само за да разтоваря в канавката двойката спящи красавци.

Гамал сега спеше здраво и аз изпитвах желание за същото. Широко се прозях и следвайки страничния път, се насочих към вкъщи.

Глава 21

— Обяснете, ди Грийс, и нека това обяснение бъде ясно…

Инскин се намираше в обичайното си очарователно настроение и се разхождаше в салона на космическия кораб.

— Първо ми кажете, как са децата, синовете ми, никога не виждани от баща си, как са те?

— Да, как се справят там? — попита Анжела, настанявайки се удобно в едно от креслата. Инскин засъска, но беше принуден да отговори.

— Прекрасно, дебелеят, ядат много, точно като баща си. Скоро ще ги видите. А сега стига за това. Прелетях не знам колко светлинни години, за да контролирам тази операция, защото според мен тя напълно замря. И какво виждам? Двама мои агенти са решили, че им стига, и ме срещат тук в орбита — макар назованата планета да стене под желязната пета на Клизант. Обяснете.

— Победихме.

— Не ми е до шеги, ди Грийс, мога да ви разстрелям.

— И с пръст няма да ме докоснете, прекалено много сте вложили в кожата ми. И говоря сериозно. Победихме. Бурада, мъчеща се под желязната пета, още не го знае. Клизантските мъчители също не го знаят. Само малко избрани го знаят.

— Не принадлежа към това щастливо число. Говорете по-ясно.

— Необходима е демонстрация. Анжела, скъпа, в теб е малката ни играчка.

Тя отвори сандъка до креслото си и ми връчи Играчката. Беше гладка, черна и не по-голяма от дланта ми. Долу и на всеки край имаше малки отвори, а на един от краищата й — натрупани мънички лещи. Подадох я на Инскин, който подозрително ме гледаше.

— Знаете ли какво е това? — осведомих се аз.

— Не. И не мога да кажа, че наистина се стремя да науча.

— Това е надгробният камък на всички експанзионистични амбиции на Клизант. Какъв тип е корабът, на който се намираме?

— Лек есминец, клас „Гнешер“. А какво значение има това?

— Търпение и ще разберете.

Взех от Анжела кутийката за дистанционно управление и пъхнах края на излизащия от нея лост на съответното място в Играчката. След това набрах на клавиатурата серийния номер за есминците от клас „Гнешер“. Все още без да разединявам кутийката, отнесох Играчката към изхода на салона, където можехме да видим обемистия диск на главния вход. Анжела ме последва, водейки протестиращия Инскин.