Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 90

— Събуди се, Край, събуди се — тихо каза докторът.

Лицето на Край трепна, бузите му помръднаха, и очите му се отвориха. На лицето му имаше израз на безгрижно спокойствие, а на устните — следа от слаба усмивка.

— Как се казваш?

— Край — говореше тихо, с момчешки глас. Нямаше и следа от съпротива.

— Откъде си пристигнал?

Той се намръщи, мигайки и наблюдавайки ме, издаваше някакви звуци. Анжела се наведе и потупвайки го дружески по ръката, проговори:

— Трябва да се успокоиш, не бързай. Ти пристигна тук от Клизант, нали?

— Да — кимна той и се усмихна.

— А сега помисли, ти имаш добра памет, на Клизант ли си се родил?

— Аз — според мен не. Бях там, докторе, много време, но не съм се родил там. Родих се вкъщи.

— Вкъщи — това друга планета ли е, в друг свят?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш, на какво прилича?

— На студ.

Когато каза това, гласът му беше толкова леден, колкото и думата, повече приличаше на гласа на предишния Край и лицето му постепенно се променяше, отразявайки мислите, откликнали се като ехо на думите му.

— Винаги студ. Нищо зелено, нищо не расте, винаги е студено. Налага се да обичаш студа, а аз никога не съм го обичал, макар че можех да живея с него. Има топли планети и много от нас заминават на тях. Но ние сме малко. Не се виждаме много често един друг и не мисля, че се обичаме, пък и защо да се обичаме? В снега, в леда, в студа няма какво да се обича. Ловим риба, това е всичко, на снега нищо не живее, целият живот е в морето. Веднъж пъхнах ръката си в морето, но не мога да живея във водата. Рибите могат и ние ги ядем. Има и по-топли планети.

— Като Клизант ли? — попитах аз толкова тихо, колкото Анжела. Той се усмихна.

— Като Клизант. През цялото време топло, дори горещо, прекалено горещо, но не съм против. Странно е да се виждат по сушата други същества освен хората. И много зеленина.

— Как се казва домът ти, студеният дом? — прошепнах аз.

Трансформацията стана веднага. Край започна да се извива на койката, лицето му се кривеше и обезобразяваше от гримаси, очите му се отвориха широко и се установиха в една точка. Доктор Мутфак му крещеше да забрави въпроса и да лежи спокойно, опитвайки се през това време да забие игла в мятащата се ръка. Но вече беше късно. Реакцията, пусната от мен, продължаваше и само за миг в очите на Край се появи нещо разумно и омраза, когато дошлият на себе си Край осъзна какво става.

Но само за момент, след един миг гърбът му се сви в безмълвен спазъм и той рухна, застинал и неподвижен.

— Умря — обяви доктор Мутфак, поглеждайки показанията на уредите.

— Сесията беше полезна — забеляза Анжела, приближавайки се към прозореца и вдигайки щорите. — Време е да се изкъпем, ако се чувстваш способен на това, скъпи. А после ще трябва да измислим начин как да намерим на доктора друг сив човек. Сега, когато знаем каква област не трябва да докосваме, можем да го накараме да изкара повече време до разпита.

— Не мога! — отдръпна се доктора. — Само не това! Ние го убихме! Аз го убих! Той има имплантирана заповед, на която е невъзможно да се съпротивлява — да умре, но да не издаде къде се намира планетата му. Това може да се заложи — стремеж към смъртта. Сега го видях. И повече не искам!