Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 64

Не мога да изразя обхваналия ме страх, когато чух думите му.

Глава 14

Отведоха ме в килията. Гола, без прозорци, чиято единствена мебел беше една празна кофа. И тук куката на тавана беше поставена явно съвсем скоро и надзирателят — невзрачен човек — услужливо ме закачи за нея.

— Съществуват малко шансове да умра от глад — уведомих го аз. — Защото първо ще умра от жажда.

Той не реагира, но се върна с войнишка дажба. Не е най-вдъхновяващата храна на света, но ще запази живота ми. Дъвчейки и отпивайки по малко от водата, здраво се бях вкопчил в тази мисъл. Да запазя живота си. Те ще направят всичко, освен да ме убият. Искаха ме, имаха нужда от мен. Знаеха, че Специалният Корпус е по петите им й ще трябва да приложат всестранни усилия, за да го спрат. Край говореше на едро и наполовина ме уговори, погледнах китките си и потреперих. Той все пак ме бе убедил. Но защо се стара толкова много?

Защото аз явно бях нещо повече от пешка в тази игра. Бях фактор, който можеше да реши изхода в полза на всяка страна.

Точно сега Клизант действаше успешно в завоевателския бизнес, но все още можеха да го спрат. С това, което знаех, Специалният Корпус можеше да започне организирането на контравъстаници и да предотврати експанзията на другите планети. Клизант можеше да бъде спрян дори тук.

Ако можех да предам страната си, то специализираните ми знания нямаше да нанесат поражения на Корпуса, но това вероятно щеше да го задържи достатъчно дълго от действия, за да може да се осъществи и втората фаза на завоевателната политика на Клизант.

А това означаваше, че сивите хора са допуснали грешка. Би трябвало да ме убият веднага, след като откриха кой съм. Ако с мъчения успееха да изтръгнат сведения за Специалния Корпус и ги убедях да променят мнението си, можех наистина да стана оръжие в ръцете им. Две „може би“. Но това пренебрегваше факта, че докато съм жив, бях най-смъртоносното оръжие срещу тях.

Те допуснаха и втора грешка. Хванах се за този извод и го предъвквах, точно както предъвквах чупещата зъбите ми дажба. Не взимах под внимание, че бях във всички отношения техен пленник. Във всички отношения? Ха! Физически — да. Умствено — решително не. Те почти ме бяха склонили при първото мъчение и бяха абсолютно сигурни, че ще падна в ръцете им.

При мисълта за ампутация стомахът ми се сви и изгубих апетит. По понятни причини.

Сега трябваше да си спомня за нея, но не така, както би им се искало. Това беше трик, трябваше да бъде трик, и трябваше да се придържам именно към това предположение. Докато предъвквах и гълтах храната, си направих силно вътрешно внушение. Слушай, ди Грийс, ти знаеш достатъчно много за реалността, за да можеш да определиш кога е подправена. Самият ти винаги си я подправял за собствено удоволствие и за неудоволствието на други. Значи така, сега някой е направил същия трик и с теб. Прерязаните китки, артериите, изтласкващи кръв! Спокойно, момче. Изхвърли част от емоциите в канализацията. След известно време ще стигнем до спомените. Но първо дай да погледнем реалността.