Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 61

— Забравете за това. Погледнете фактите в лице, не обичам нито вас, нито организацията ви, нито това, за което се борите, и не възнамерявам да променям мнението си. Дори и да ви обещая да помагам, вие никога няма да можете да бъдете сигурни, че говоря сериозно, така че хайде да не се въвличаме един друг в такава комична ситуация още от началото.

— Точно обратното — отговори той и натисна копче на бюрото си. Кутийката горе забръмча и започна да намотава дебелия кабел, изтегляйки ме нагоре, докато не бях принуден да застана на пръсти, за да дишам. Нашийникът се впи в гърба ми. — Преди да завърша работата си с вас, ще ме молите за възможно сътрудничество и дори за възможността да си поплачете, но няма да ви разреша, докато не стигнете най-щастливия миг от живота си — когато накрая ви разрешат да изпълните единственото си желание. Позволете да ви продемонстрирам един образец от нашата проста, но крайно убедителна техника.

Петите ми вибрираха от болка, но оставах на пръсти, иначе щях да бъда задушен от нашийника. Край стана и се приближи до мен. Мина зад гърба ми, където не можех да го виждам, а след това хвана ръцете ми и притисна двете ми китки към края на металната маса. Масата му направи услуга, като затвори пръстите ми в нещо от рода на ръкавица и я заключи. Не китките, това не е съвсем точно, а долната част на ръката, оставяйки китките свободни. Така че не можех да правя нищо повече от това да барабаня по масата с края на пръстите си. Край се появи отново в полезрението ми и се наведе, изваждайки нещо от чекмеджето на масата.

Беше сатър. С дълга дръжка, със стоманено острие, примитивен, но ефективен сатър със зловещ вид, който можеше да се използва за сечене на дърва. Той го взе с две ръце и го вдигна високо над главата си.

— Какво правите? Спрете! — закрещях аз, като неочаквано се изплаших, извивайки се в металните обятия, но не бях в състояние да направя нищо, освен да гледам как той за миг задържа сатъра високо над главата си, а след това замахна злобно.

Предполагам, че закрещях, когато удари — трябва да съм закрещял — болката беше огромна и всепоглъщаща.

Също както и гледката на дясната ми китка, отсечена от ръката, лежаща неподвижно на масата, струйките кръв, изтичащи от ръката и заливащи масата. Сатърът се вдигна отново и този път бях сигурен, че съм закрещял на глас, пронизително, и крещях през цялото време, докато се вдигаше, светкавично падаше и лявата ми китка, отсечена, както и дясната, лежеше на масата и кръвта течеше по цялата маса и капеше на пода.

И през обхваналата ме болка и ужас видях лицето на Край. Усмихващо се. За първи път се усмихваше.

След това изгубих съзнание. Потънах в тъмнина, умирах, не мога точно да го предам. Светът избяга от мен в тъмен тунел, а аз останах само с усещането за болка, а после дори и това изчезна.

Когато отворих очи, лежах на пода. Така мина неизвестно колко време. Мислите ми бяха вяли от съня или нещо друго и трябваше да се потрудя, за да изровя от паметта си това, което се случи. Едва когато ясно си представих поразителното видение на отсечените ми китки, отворих очи и седнах, потривайки дланите си. Усещах ги, сякаш бяха абсолютно нормални. Какво е станало все пак?