Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 100

Том побесня от ярост, заудря с юмруци, опита да провре под него копието, което бе изтървал при бягството си фараонът.

Напразно!

В същото време и Крум Димов лежеше с овързани ръце и крака, захвърлен върху купчина бяло сено в тясното подземие. Ехнатон знаеше, че той е най-силният му довод, за да пречупи упоритостта на сестрата. А в същото време се боеше от физическата му сила.

Поставен в пълно бездействие, при това в такава тъмнина, че погледът му напразно опитваше да се залови о нещо, нещастникът само мислеше. Премисляше стотици пъти едно и също. Кога беше ден, кога нощ? Той заспиваше, струваше му се, че е дремнал само няколко секунди, събуждаше се и отново почваше да премята в съзнанието си всяко хрумване, всяка идея за спасение. И все не можеше да се спре на някоя, да скрои план — поне малко изпълним.

Мъчеше се да си представи, доколкото може, разположението на този странен град. Той си повтори мислено целия път от кладенеца със змиите до килията си, посоката на тунела, извивките му, стъпалата, по които се бе качвал и слизал. Струваше му се, че ако успееше да спаси Мария, би могъл да се върне отново там. А как да се измъкнат от дълбокия кладенец, щеше да решава на самото място. Докато висеше над змийското гъмжило, бе забелязал в скалата някакви дупки, подредени в броеница до върха.

Оттам мисълта му отново и отново се връщаше към първия въпрос: Как да се развърже, как да се измъкне от килията? Защо в романите героят винаги успява да среже въжетата — ту в остър камък, ту в забравен нож, ту на огън или с лазеров лъч, а при него сега, изпаднал за пръв път в живота си в подобно положение, нямаше подръка нищо подходящо?

И отново пред тая безизходица мисълта му отскачаше към кладенеца, към стълбата, която щеше да си направи от забити в дупките на скалата колове. А какво ли щеше да намери, когато се изкатереше горе, върху скалистия връх? Как щеше да се спусне от стръмните скали? И какво ли щеше да срещне там?

Свикнал беше да разсъждава повече, отколкото да действува. Ако беше при него Мария, тя щеше да каже: „Там ще му мислим!“ Тъй го бе научила Мария — тя да бъде двигателят му. И сега без тоя двигател се чувствуваше не на място.

Ами ако там някъде дебнеха оцелели от минали епохи чудовища както в „Изчезналият свят“ на Конан Дойл? Той видя с очите си огромното кенгуру, други бяха виждали гигантско ему, трети — гигантски гущер. Какви ли други страхотии имаше там? Подсъзнателно, повлиян от вестникарските сензации, той беше приел, че тук има вероятност да се срещнат животни гиганти, последни останки от отминали епохи. Беше чел публикации, в които световни учени доказваха възможността да съществува изключително голямо кенгуру. Привеждаха се доказателства с едрите кенгура от островите в Торесовия пролив. А според теорията, в материците следва да се очакват по-едри животни, отколкото по островите. Известна му беше изтребената птица „моа“ от Нова Зеландия, висока три и половина метра, а така също и мадагаскарската петметрова „воромпатра“, живяла допреди няколко века. Нищо не му изглеждаше неестествено в онова, което той беше видял. Щом в континента музей Австралия бяха оцелели най-древните бозайници, защо да не се срещат и някои животни и птици гиганти? Да речем, някой тиранозавър, някоя „диатрима“, огромна хищна птица с клюн като гилотина!