Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 87

В този миг чу ругатнята на Джо. Погледна. Каменният корниз се бе стеснил толкова, че италианецът пълзеше, опрян в самата скала. А по-нататък нямаше място, където да опре дори едното си ходило. Панталоните с опалите тежаха на лявото му рамо, нарушаваха равновесието му. Той опита да ги нагласи по-удобно. За беда това движение измести центъра на тежестта му. За да се задържи, Джо се хвана с дясната ръка за една скална издатина. Не падна, но торбата се свлече в краката му. Той се поколеба дали да я пусне в урвата, а той да запази живота си, или да рискува. То се знае, опита да я спаси. Защо му беше живот без богатство? Неоновият надпис върху небостъргача отново замая погледа му.

Джовани Гато направи последно усилие, извъртя се, прилепи гръб о скалата, понаведе се и посегна да хване товара с две ръце. После напрегна всички сили да го вдигне пак на рамо.

В тоя миг се откърти едно съвсем малко късче от ронливия камък. Левият му крак се подхлъзна. Джо увисна на скалата върху десния крак. Олюля се.

— Хвърли я! — извика му Том, пребледнял от уплаха.

Ако го бе послушал, Джо можеше да се хване с две ръце за някоя пукнатина. Но той не я пусна, стисна я още по-стръвно. Пръстите му сякаш се сраснаха с нея. И ето плавно, като на бавно завъртян филм, тялото му се наклони, после кракът му се отлепи от опората си и той полетя надолу подир натежалата торба, вкопчан в нея с някаква невероятна, дива алчност.

Том не погледна надолу. Нямаше смисъл. Знаеше. Само се дръпна неволно към изхода, където черните воини продължаваха да се взират напред със същия празен и безучастен израз. И тогава зловещото досещане прониза съзнанието му, освети го като ярка светкавица. Та това беше направо убийство! Болният мозък на фараона беше родил тая жестока разправа с пленниците. Благодетелят — убиец! Като в криминалните романи. И зловеща гавра с ненаситността на белите. Навярно човек без товар би могъл да се измъкне по тоя път. Но фараонът беше уверен, че никой няма да се откаже от плячката дори с риск за живота си. И убиваше хората с тяхната алчност. Навярно и сега ги наблюдаваше от някой таен отвор и им се надсмиваше злорадо. Тъй може да се е родила легендата, че никой не се завръща от планината на Змията Дъга. А дали Крум Димов не лежеше нейде в дъното на пропастта, увлечен от своето лесно спечелено богатство?

А Мария? Какво бе станало с Мария? Нима и тя…

Той трепна. Над главата му зацвърчаха някакви подобни на врабчета птички. Връхлетяха върху приличащите се котки. Том беше слушал и за това. По целия свят тия миловидни хищнички гонят пернатите същества. Единствено в Австралия има птички, които гонят котките, за да им скубят козината, с която настилат гнездата си. Чули заплашителното цвърчене, трите сънливки мигновено скочиха на крака и в паническо бягство хукнаха към изхода. Едната се блъсна в крака на Том, който я ритна злобно, побеснял от безизходицата, в която бе попаднал. Тя измяука и полетя надолу. Тогава Ехенуфер изкрещя:

— Той уби свещено животно! Смърт на убиеца! Тутакси отгоре им полетя градушка от камъни. Вече нямаше друг изход. Том извади револвера и откри честа стрелба срещу нападателите. Както и друг път, когато му трябваше, не улучи никого. Все пак ги уплаши. Принуди ги да отстъпят.