Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 74

— То се знае, и на него!

— А кой ще го държи? Джо посегна да го вземе от Гурмалулу.

— Кой друг, ако не аз? Том остави мене за заместник!

Спорът отново избухна. Хората като че забравиха за какво са тръгнали. Внезапно италианецът се сети:

— Ама че глупци! Защо губим време? Щом като хвърлиха един, диваците трябва да имат още. Защо се караме за един, а не ги догоним? Тогава ще има за всеки.

При тези думи всички хукнаха нагоре. Тоя път черните бяха навлезли в потока. А той извираше направо от скалата, през отвор, през който дори без водата не би могъл да се провре възрастен мъж. Къде бяха изчезнали? Оказа се, че бомбата на чернокожите беше изиграла ролята си, беше забавила преследвачите, докато бегълците заличат следите си.

Кавгата за единствения опал отново пламна. Никой нямаше вяра на другия. Всеки искаше, за да бъде спокоен за дела си, той да пази общото съкровище. Изглежда щяха да надделеят тези, които настояваха да го начупят на късчета.

Тогава съвсем ненадейно до тях се изправи Том Риджър с още трима от своите хора. Дочул стрелбата, той бе им се притекъл на помощ, както бе обещал.

— А това? — запита той, като погледна какво държи в ръка следотърсачът.

Гурмалулу, уплашен, още неопомнил се от яростното спречкване на белите, не спираше да мърмори:

— Страната на злите духове! Ето, миражът отне разума на белите!

Том взе опала, без някой да се възпротиви, вдигна го пред очи. В зениците му блесна пламъче на нямо възхищение. Такъв не бе виждал никъде. Навярно в целия свят няма подобен опал. Тези, които усещаше в торбичката до тялото си, в сравнение с него изглеждаха като мъниста пред бисер. Огромен. Сякаш жив. Като тайнствено черно същество, което пулсираше с безброй разноцветни блясъци. Като магия, пред която човек губи разсъдък…

Той почувствува, че наистина ще изгуби разсъдъка си. Някакъв нагон напираше в гърдите му, ръката му сама се надигаше да натисне спусъка, да простреля всички край него, които явно нямаше да му го оставят, докато са живи, и да го грабне, да го притисне към лицето си, да го целува и гали…

Но не. Не вдигна цевта. Все още имаше разум.

— Момчета! — рече той. — Тук някъде, в ръцете на тия въшливи диваци, лежат опали за милиони.

После тръгна към отвора, от който бликаше потокът. Забеляза нещо, едва видими, но странни пукнатини — праволинейни като слепени от човешка ръка каменни блокове. Том извади ножа, опита да вмъкне острието в тясната фуга.

Затуй значи не се връща и Крум. Подушил е опалите. Че кой ще се върне, щом види такова чудо?

И тогава…

Блокът се повдигна. Изригна цял водопад. Водата се хвърли като каменна скала и смете ужасените хора, запремята ги из речното легло, заблъска ги из натрупаните скални отломъци.

Черният Ехенуфер отмести резето на каменната врата и влезе в стаята с поклон.

— Божественият фараон вика Нефертити! — рече той почтително.

Мария се извърна. Това пък какво беше?

— Аз съм Мария! Никаква Нефертити!

— Божественият фараон вика Нефертити! — натърти Ехенуфер, като и посочи изхода. Вън чакаха още двама египтяни. Нямаше смисъл да се противи. Тя вирна глава и ги последва.