Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 69

Той се наведе над него потресен.

— Проклетия! — изръмжа той. — Как ме натопи в нова каша!

Но станалото — станало. Той въздъхна безпомощно, наведе се и претърси трупа. В пояса, в здрав възел, бяха скрити пет прекрасни опала. Том им се любува дълго, очарован от играта на тъмните им сияния, преди да ги мушне в джоба си.

После махна с ръка.

— Ти видя! — рече той. — В законна самоотбрана!

Гурмалулу нито знаеше какво е законна самоотбрана, нито се интересуваше от разправиите и самоизтреблението на белите. Той мислеше само за едно. В лагера имаше уиски, много уиски. Да стигнат по-скоро, да докопа бутилката и да гълта, да гълта…

Тоя път Том не опита да заличава следите. Сега вече битката щеше да бъде явна. С открити карти. Или щеше да спечели Крум на своя страна, или да го премахне.

Когато приближиха до лагера, те се притаиха в седловината между две обрасли с шумоляща бяла трева дюни. Точно срещу тях стояха двама часовои. Бояха се да остават сами. Но кои бяха тия: от неговите ли хора или от другите?

Небето просветля. Мракът се оттегли в падините. При едно обръщане на часовоите Том ги позна. Негови бяха: Джо Кенгуруто и Плешивия Хари. И двамата се намираха в ръцете му. И двамата бяха длъжни да слушат. Хари заради кражбата в църквата, а Джовани заради убийството пред кръчмата. И двете престъпления бяха останали неразкрити. И за двете виновниците трябваше да благодарят нему, на великодушния инспектор. Защото никой нямаше да пита колко пиян е бил тогава нито Джо, когато при кавгата извади ножа, нито Хари, когато обра църковната каса да плати почерпката по случай получаване на австралийското си гражданство.

Без да се крие повече, Том тръгна насреща им, като им правеше знаци да мълчат. Достигнал до тях, без да се здрависа, той запита шепнешком:

— Дойде ли Паничката?

— Дойде.

Том трепна.

— Къде е?

— Дявол го знае! — изруга Джо. — Вчера черните отвлякоха сестра му. Той тръгна с Бурамара подире им и не се върна. Оставихме го да си троши главата сам.

Гурмалулу се намъкна помежду им.

— Уиски! Дай уиски!

Джо Кенгуруто го изгледа с отвращение, готов да го блъсне, но Том му рече:

— Дай му!

Джовани извади от задния джоб едно преполовено шишенце и го тикна в ръцете му. Черният залепи алчно устни о него.

Най-сетне нещо като усмивка изглади сгърченото от страх и погнуса лице на инспектора. Бог му бе свидетел, че не искаше да убива. Нищо не мразеше повече от убийството. Първобитност, зверщина! Винаги предпочиташе разговора, споразумението, сделката. Вярно, много му се искаше да забогатее. Повече от другите. Да бъде петдесет и първият. Да живее в Кю, да се храни в най-луксозните ресторанти и да поръчва деликатес след деликатес: стриди, крака на октоподи, перки от акула, кенгурски опашки, пържени гъсеници, гарнирани със салата от папая, банани, ананас и пасифлора. Да печели честно. Че кой не иска това? Ама не всеки има тоя късмет. Да играе на борсата, а не с подправени египетски антики, не е фалшифицираните рисунки на Гурмалулу, които продаваше като шедьоври на Наматжира. И не с убийства. Никакви убийства! Стомахът му се свиваше в гадна тръпка, като си помислеше за Скорпиончето, за тоя глупак Пастора. Повдигаше му се. Идеше му да захвърли и пистолета, и опалите и да побегне, да се пръждоса, да се измъкне от това тресавище, в което затъваше все по-дълбоко. Представяше си как стои в кабинета си, а от прозореца на двореца се вижда целият Мелбърн. Ту един, ту друг телефон звъни. И той дава нареждания: „Акциите на златните мини? Падат ли? Тогава купувай!“ Грабва другия: „Урановите книжа се качват? Тогава продавай!“ Умният бизнесмен прави така. Знае, падналите акции ще се качат, скочилите нагоре ще паднат. Само глупците, дребосъците на борсата се поддават на паниката. Ех, веднъж да пипне пачка ценни книжа! Да заживее честно и почтено, в уважение, без страх.