Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 67

И гняв, и злоба, и разочарование изпълниха душата на Крум. Значи тъй, значи не е сестра му, а някаква птица, глупава, макар и виртуозна имитаторка на всякакви звуци, жив магнетофон, както я наричаха. Той надигна цевта, готов да натисне спусъка, да я простреля заради злата шега, която му бе изиграла.

Бурамара го спря с ръка.

— Недей! Тя каза нещо важно, много важно!

— Какво? — запита обнадежден Крум.

Птицата лира продължаваше да пее. Погледна ги, без да ги забележи, с големите си блестящи очи, прехласната в изкуството си като истински артист. Обади се като папагал, изцвърча като дрозд и после отново подхвана „Мила Родино“. И пак. И пак.

— Когато пее, птицата не напуска поляната си. Тук е чула сигнала на мис Мария. И то наскоро. Затова го упражнява тъй настойчиво, затова най-често повтаря него.

След кратко замълчаване той добави:

— Няма съмнение, че мис Мария е минала оттук!

И зарови отново поглед в земята, където въпреки всичките си усилия Крум не можеше да забележи нищо особено.

— Този е вървял последен — каза Бурамара, като посочи една едва забележима вдлъбнатина от боса стъпка в праха. — Внимавал е много, ала тук е пропуснал. Настъпил е другите следи.

Той се върна назад до поляната. Тръгна отново по дирите.

— А не е вървял, както се ходи. Какво е правил? Стоял е повече на пръсти. Клякал е. Защо ли?

Изведнъж той се плесна с ръка по челото.

— Ах, ти, глупав Бурамара! Как не се сети по-рано? Та той е рисувал следите!

Крум го гледаше невярващ.

— Ето! — следотърсачът показа един отпечатък на бос крак. — Отдолу е следата на мис Мария, а върху нея рисувачът е издълбал с пръсти бос туземски крак. Не е заличил следата й, а я преправил. Само тук случайно е пропуснал да заглади дъното на ямката. И се е запазил отпечатък от зигзага на тока й.

То се знае, и тоя път Крум не различи нищо. Но му се довери както винаги изцяло. Вървеше покорно след него, нетърпелив, подтиснат от хитростта и находчивостта на враговете си.

Дирите се изкачваха стръмно нагоре, някъде се разделяха, отклоняваха се от пътя, за да се срещнат отново след стотина крачки. Ала Бурамара не изпускаше подправената следа на девойката. Без да спира, той си говореше повече сам на себе си: