Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 4

Избра си място за нощувка. Повече пипнешком намери сухи съчки и стъкна огъня. Денем горещината тук достига четиридесет и пет градуса, през нощта водата замръзва. Пламъкът за бумтя весело. Сгря изпотеното му тяло, което студът бе вкочанил. Едва сега Джо се сети, че нямаше нищо за ядене. Улисан в приказната си сполука, бе забравил да удари някакъв дивеч. Но махна с ръка. Че какво от това? Ще си легне гладен. Когато забогатееше, щеше да си навакса — с такова ядене, каквото никой не е и бълнувал.

Сънят вече го оборваше, когато дочу слабия шум от далечно свличане на сипей. Неволно потрепера. Даде си сметка къде се намира. Припомни си легендите за чудовищата от околността — за хората с животински муцуни. Спомни си, че никой, който се изкачи в планината, не се завръща. Затова вдигна спусъка на пушката. После нареди един до друг няколко обли камъка, зави ги с одеялото, положи шапката си на мястото, където трябваше да бъде главата му, и се измъкна пълзешком в най-тъмната сянка. Задебна. Бе видял тая бойна хитрост на кино. А сърцето му се блъскаше в гърдите, бумтеше, сякаш гърмеше в ушите му. И от неговия тътен не можеше да чуе нищо в мрака, който го обгръщаше. Само гледаше към догарящото огнище и проснатото до него подобие на спящ човек.

Мразът беше проникнал до костите му. Зъбите му тракаха до счупване. А отсреща — нищо. Пълен покой. Дали напразно се бе лишил от съня си, дали напразно бе студувал? Или не. Не съвсем нищо. Пет-шест змии, подмамени от топлината, пропълзяха към огъня, издигнаха глави, замърдаха езичета. Той вече бе свикнал с тия противни гадини. И как да не свикне? Че има ли някъде повече отровни змии от Австралия? Огнените сияния на гаснещата жарава го мамеха непреодолимо да се върне при нея, да се сгуши, да обърне гръб към живителния й топлик.

Вече беше готов да потегли нататък, когато като изневиделица пет-шест копия се посипаха върху одеялото му. Половин дузина голи аборигени се нахвърлиха, отгоре, после, разбрали измамата му, зареваха диво.

Обезумял от уплаха, забравил, че има в ръка огнестрелно оръжие, Джовани хукна презглава надолу в тъмнината. Бяга цяла нощ. Чак на разсъмване, когато зората изгони черните призраци на страха, той опря. Обърна се. Никой не го преследваше. Беше оставил там одеялото, водата, шапката си. Добре поне, че пушката беше у него. И опалите. Но не. Единият се бе изтърсил нейде по пътя. Останал бе само тоя, изкопан в оврага. Изгубил беше богатството си, възможността за бързо забогатяване. По-добре да беше загубил живота си!

Джо се усмихна. Всъщност загубата не беше тъй непоправима. Нали само той знаеше мястото. Никой друг. Щеше да се върне пак. Вече нямаше да го уплаши шайка голи диваци. Но чудно! От години наред не беше чувал да са нападали бял човек. Какво ги бе прихванало тия?

Още два дни се мъкна през саваната Джо Кенгуруто. Издръжлив беше като кенгуру. Успя да убие една подивяла коза и тъй да възстанови силите си. Само с водата беше зле. Насред пътя бе намерил яма застояла вода. Бе се напил с нея, без да я гледа, със запушен нос. Бе напълнил кожата на козата, и сега опитваше да засити жаждата си с тая вмирисана топла течност.