Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 2

Ако държеше да съкрати поне седем-осем мили път, той трябваше да прекоси полегатия склон на планината. А и тя някак особена, австралийска планина, от тия, дето им викат планини острови, издигащи се самотно сред равнината. Каменна грамада, оттук подобна на огромна крепост. Направо, през урви и сипеи, само по посока Джовани тръгна нагоре. Постепенно с височината започна да се сгъстява и гората. Сред евкалиптите взеха да се мяркат акации, магнолии, бутилкови дървета. Тревата се освежи от живителната влага на потока, който се спускаше шумно по стръмния склон, за да изчезне след няколко блестящи извивки през степта, да се стопи в червените пясъци на изток.

Задъхан от умора и жажда, пътникът натопи лице във водата, напи се обилно и полегна на сянка под близката акация. Отпусна се спокойно. Тази забравена от бога страна е забравена и от дявола. Няма хищници. Само дивото куче динго. Но то не закача човека. И змии. Те също не хапят, ако не ги настъпиш.

Джовани спа два-три часа. Когато се събуди, слънцето вече се бе наклонило на запад, към червените зъбери. Сега те изглеждаха по-високи, наподобили още повече замък — величествен замък, прояден от старост, полусринат от вражи набези и удари на катапулти, с нащърбени зидове и грозно зинали бойници. Безброй страхотии шушукат аборигените за тая планина — владение на Змията Дъга. За гигантски кенгура и зайци като слонове, за хора с животински муцуни, за птици с човешки глави. Който отиде там, не се връща. Изчезва. Ни вест, ни помен.

Едва сега той забеляза, че бе попаднал сред бяла поляна, като навалял сняг. Не съвсем бели, някак мръснобелезникави бяха храстите и тревите, някои още живи, но вече белязани от смъртта, с форма на листа, със същите петури и жилки, но като изкуствени, сякаш изтеглени с майсторска ръка от стеарин. Други, вече мъртви, сгърчени като смачкани хартийки, продължаваха да висят по вейките. Единствени старите клони и стъблата бяха запазили тъмния си цвят и той в своята естественост подчертаваше още по-подтискащо мъртвешката белота на листата. Тя сякаш пълзеше надолу и бавно заливаше като пяната на прибоя зелената степ. Тъй есенните багри се свличат като златни лавини откъм планината. Но там, в родината. Не тук. Тук няма есен. Дървета и храсти са вечнозелени. Само тревите изсъхват през сухия сезон.

Случайно, докато пълнеше манерката си с вода, Джовани видя сватбената беседка на колибарката. Толкова изкусно я изгражда тая сръчна птица от сплетени вейки, шума и пъстри пера, че първите заселници са я смятали дело на туземците. Пред беседката е дансингът. Там мъжкият танцува прелъстителните си танци, след като го е украсил с всичко, което е привлякло погледа му. Танцува и една по една показва на любимата си събраните, лъскави дрънкулки, за да й изтъкне любовта и богатството си.

Пътникът погледна разсеяно птичето съкровище: черупки, бръмбари, змийска кожа, стъклено топче. А това? Той вдигна от земята едно камъче. Облиза го с език. Завъртя го пред очите си.

Черен опал! А черните опали са най-скъпите в света!