Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 3

От мръсножълтата пясъчна корица се подаваше тъмна лъскава плоскост. Тя искреше в безброй разноцветни блясъци, които преливаха един в друг като в някаква бездънна дълбочина. Дъхът му спря. След като се шлифоваше, щеше да струва хиляди фунта.

Хиляди фунта! И тогава — сбогом, сиромашийо!

Обезумял от радост, Джовани заподскача, завъртя се в някакъв неизвестен танц и тъй наистина сякаш оправда прякора си, заприлича на скачащо кенгуру, само че без опашка, намъкнато в кожени панталони и шарена риза, с широкопола ковбойка над очите.

Значи не само оня с овнешките глави, не само детето, което си играело с елмази! Значи и той като тях, и той — както в приказките! В главата му нямаше място за друга мисъл, само тая: Черни опали! Хиляди фунта! Милиони лирети! Ролс ройс! Вила в Соренто! Чекова сметка в Милано!

Капнал от умора, щастливецът се просна на земята, ала все не спираше да целува скъпоценната си находка.

Изведнъж той се сети. Щом е намерил един, трябва да има и други, много опали, цяла жила. Те не се срещат единично. Къде беше жилата, от която го е извадила колибарката? Навярно нейде наблизо — около него, под самия него… Джовани тръгна, привел глава, невиждащ, нечуващ нищо друго, като душеща хрътка. Поемаше напред, свиваше наляво, надясно, връщаше се назад. Понякога, през минута-две, коленичеше и започваше да рови с ножа. Липсваше му лопата. Ако нямаше и нож, щеше да дълбае земята с нокти само и само да открие другите опали, да напипа жилата — извора на бъдещото си богатство.

Напразно! Като омагьосан той се премести по-нагоре. И тук нищо! Опалите не се раждат в твърда скала. Вадят ги от пръстта. Къде наблизо има жълта пръст? В оврага ли?

Дъното на дълбоката просека в червената глина беше жълто, древен нанос от пясък и чакъл. Джовани се свлече, без да усеща болка от ударите на щръкналите камъни. Зачовърка спечената земя с треперещи ръце. Такава е тя, и в Лайтнинг Ридж, хей там на тридесетина мили от Алис Спрингс, в находището, където се добиват най-скъпите черни опали в света — със същия цвят, със същия примес на чакъл. Само че там трябва да копаеш цял месец, докато достигнеш жилата, а тук — Санта Мария, дали ще го осениш с милостта си — на самата повърхност!

Той изчопляше с ножа всяко съмнително камъче, облизваше го тъй, че накрай в устата му се набра повече кал, отколкото по обувките му. А когато видеше, че не е това, което търси, го удряше между два камъка за последна проверка. По същия начин и търсачите на диаманти опитват с удар на чук всяка своя находка.

Слънцето вече се бе гмурнало зад грозно причернелия силует на планината, когато изрови втория опал.

Успех! Успех!

Щастливецът подскачаше, изкачваше се по оврага, хлъзваше се по гръб до долу, търкаляше се по земята. И виеше от радост.

Когато се поуспокои, мракът вече бе затиснал света. А той продължаваше да стърже, да рови, да опитва попадналите му камъчета. Продължаваше да ги ближе като полудял. Най-сетне отпусна ръце, проумял безсмислието си. Изкатери се на поляната. Ясно, днес повече не може. Добре, ще остане за утре. Ще копае дни, седмици. Ще натрупа цяла камара. Ще изчовърка толкова опали, колкото може да носи. Чак тогава ще се махне…