Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 122

Сега тя летеше през пламтящия скреб, обладана от една мисъл — да се държи, да стиска, да не пуска. Паднеше ли — това щеше да бъде краят.

Слисан от ненадейното нападение, уплашен от непривичния си ездач, самецът ему опитваше да я свали от гърба си, като подскачаше на място и се друсаше, както би изтърсвал перушината си след прашна баня. Напразно. Ездачката се държеше здраво, не падаше. Огнените камшици настигаха емуто и го подгонваха все по-бързо през пламналата стена, в която краката му изхвърляха взривове от искри.

Човек надали би могъл да се измъкне. Инстинктът на птицата й подсказа най-краткия път. Може би само след няколко секунди, които на девойката се сториха безкрайни, ему то изскочи от огненото езеро и притича по голата скала. След стотина крачки Мария скочи от него, търкулна се на земята, издра коленете и лактите си. Ала съобрази бързо. Търкулна се в близката долчинка и се зарови в пясъка. Угаси пламналите си дрехи. Имаше обгаряния, вече се бяха дигнали няколко мехура по краката й, ала тя не ги и погледна. Побягна нагоре към кладенеца.

Внезапно насреща й изскочи Бурамара, задъхан от бързане, облян в пот.

— Крум! — извика той, разтреперан от тревога. — Къде е?

Девойката отвърна, като тичаше:

— Там! Отидоха с Гурмалулу. Имало кладенец.

Тревата бе изгоряла по-бързо от скреба, избухнала бе, изпепелила се бе с бързината на запален барут. Двамата прехвърлиха скалистия хълм на един дъх. Спуснаха се надолу, надвесиха се над зиналата яма.

— Круме! — извика Мария, изгубила надежда, че ще чуе отговор.

Той изруга отдолу:

— Какъв съм глупак! Най-тъпата коала няма да се хване така в капана!

— Остави това! — прекъсна го Мария, премаляла от радост. — Ами кажи здрав ли си?

— Само с една бучка на главата. Лошото е, че не мога сам да се измъкна.

Бурамара скоро откри това, което търсеше — един самотен храст от пълзящ евкалипт. Отряза го до корен, окастри го и го спусна в ямата.

След малко Крум Димов излезе отвътре, хванал се за него с ръце, като се подпираше с крака в стената, овалян в тиня като крокодил в пресъхнало блато.

— Имал съм късмет — рече той. — Първо, че кладенецът не е дълбок. Второ, че има тиня…

Девойката го допълни:

— Трето, че мъжкият щраус с неговия майчин инстинкт не беше напуснал по-рано мъртвия скреб. Четвърто, че Бурамара дойде. Пето…

Папагалът Кенатон прелетя отнейде и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче! — изграка той, като потърка главица във врата й. — Сладко папагалче!

— Умирам от глад! — прекъсна бъбренето му Крум, след като се изчисти от тинята.

Без да каже нищо, добил отново предишния си безучастен и безстрастен вид, Бурамара каза кратко:

— Почакайте!

И припна към пепелището на изгорелия скреб, където намери яйцата на емуто, напълно опечени.

— Ще правим коробори! — пошегува се той, без да трепне нито мускулче по лицето му.

Тримата седнаха да се хранят. Разделиха едното яйце на тримата. Другите оставиха за из пътя. Наистина с такъв водач нямаше защо да се тревожат много. Ала все по-добре беше да се намират и запаси. Особено сега, когато не им беше известно докъде е стигнало бедствието и къде ще срещнат дивеч.