Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 114

Дотогава Гурмалулу щеше да е свършил и с Бурамара. Само трябваше да го срещне, да излъже и него, като му каже, че Крум е паднал сам в ямата, да го отведе там, та да бутне и него вътре. После да намери мистър Том, за да получи уиски. И да пие, да пие, да пие… Мистър Том мразеше мистър Крум, мразеше и Бурамара. Щеше да остане доволен…

Без да се обърне повече към бушуващия пожар, злодеят хукна по каменистата ивица, която беше ограничила огъня. Зад скалистото възвишение очакваше да види Бурамара, а видя — Руби! Видя цялото племе и с него — Руби! Изсъхналата савана бе прогонила животните. А без дивеч не може да съществува и човекът. Племето бе напуснало земята на прадедите, за да не умре от глад. Принудено беше да нахлуе в чуждите ловни полета. А не знаеше как ще го посрещнат стопаните им, владели ги от деди и прадеди. Щяха ли да се смилят над злочестите бежанци и да ги пуснат в страната си или щяха да се бият. Затова най-отпред вървяха мъжете, понесли копия, каменни брадви и копиехвъргачки, които при война служат за щитове. Бумерангите висяха на поясите им. Племената не се бият с бумеранги. Някои носеха димящи главни, та да си палят цигарите, а други — разглобени „пуканами“, свещените дървени стълбове, покрити с магически рисунки, за да ги забият насред новото селище.

След тях ситнеха жените, прегърбени под товарите си: коритца люлки, кратуни за вода, пълни мрежи с коренища, колчета копачки, а по раменете им седяха малките им деца, вкопчани с крачета във вратовете им и с пръсти в косите им. И мъже, и жени бяха отрупани с всичките си украшения: костици, халки, гривни — хем за красота, хем за важност пред чуждите племена, с които щяха да се срещнат, хем и заради това, че нямаше къде другаде да ги носят със себе си. По-големичките деца подтичкваха наоколо, улисани в привидно безгрижна игра, а всъщност заети да търсят в сухото сено някоя какавида, някой гущер, птиче гнездо или змия.

Гурмалулу не откъсваше поглед от Руби. А тя вървеше, загледана като всички австралийци в краката си, та да не настъпи змия, да не пропусне и нещичко, което става за ядене. Сякаш не го бе забелязала. Сякаш не го забелязваха и останалите.

Нещастникът усети как пресъхва гърлото му. Защо той ги виждаше, а те не го виждаха? Дух ли беше вече? Погледна ръцете и краката си. Бяха черни. Значи още не беше дух.

— Руби! — извика той. — Виж, Гурмалулу е жив!

Тя се стресна. Изпусна коритцето си. Закова се на място разтреперана. Онемя. Не мръдваше, не проговаряше, не го поглеждаше. Децата му, и те се скриха зад нея, замрели от ужас.