Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 109

Но не беше свършил. Имаше още сили, още жизненост в черното мускулесто тяло.

— Подирих майчиното си племе. Поне то трябваше да ме приеме. И аз, и те бяхме черни. Не ме приеха. Баща ми беше бял, значи и аз бях чужд. Не познавах нито обичаите, нито вярванията им. И без да искам, ги нарушавах. Една вечер намерих в колибата си магическата кост. Племето ме обричаше на смърт. Аз съм черен, но имам разум на бял. Затова не умрях. Но напуснах. Напуснах с болка, с преляло от омраза сърце. И към белите, и към черните. Сам, преследван, отритнат като подгонено куче динго. Прибрах се в Ахетатон, в двореца, сред каменните чудовища, където имаше един образ, който ме гледаше ласкаво — Нефертити. И аз стоях, и я изпивах с очи. А сърцето ми плачеше. Кръв капеше от него. Тя сякаш ми казваше: „Какво ти липсва тук? Защо ти са и белите, и черните? Остани при мен! Стани господар на тоя дворец, на славния Ахетатон! Може би тъкмо ти си един от моите потомци, завърнал се след Бялата гибел от някой остров?“ И аз повярвах думите на гордия й поглед. Повярвах й, защото и тя беше гонена като мен, и тя беше изгубила щастието си. И въпреки всичко бе създала ново царство. Аз исках съвсем малко разбиране, малко топлота и уважение като към човек. А не го намерих. След страшното унижение аз вече зажадувах за повече, не само за просто признание. Тук намерих всичко, за което не бях и мечтал: богатство, слава, величие. Аз бях притежател на милиони, на милиарди, по-богат от всички. В стара делва намерих опиум. Опитах го и ми се услади. След всеки опит чувствувах все повече своето величие. Срещнах Баданга. Прекръстих го с египетското име Ехенуфер. Предложих и нему опиум. И той тръгна послушно подир мен. Събрахме и другите. Казах им: „Аз съм велик магьосник. Откраднах душите ви. Ще ви ги върна, ако сте послушни. Сега само понякога ще ви пращам в Страната на блаженството. Ако ме слушате, душите ви ще се преселят завинаги там.“ Заради опиума те станаха по-покорни и от египетски роби…

Умиращият пак спря. Тази дълга изповед го изтощаваше бързо. Но той отново заговори:

— Всеки ден откривах някой нов проход, някой нов надпис, нов папирус. Веднъж намерих урна с някакви зърна, върху която беше издълбан един-единствен йероглиф: „Проклятието“. Разбрах каква власт държа в ръцете си. Заслепен от омраза, от несдържана стръв да отмъстя, да покажа своето всемогъщество на всички, които ме отритнаха — бели и черни — аз посях семената. Те не покълнаха, както и преди хиляди години. Но заразата пропълзя по съседните треви, прехвърли се върху храстите и дърветата, пламна околността. Аз вече виждах своето тържество, виждах завършека на живота, който мразех — на хора и животни. Аз бях бог, наистина бог на смъртта, но бог, по-могъщ от всеки друг. И пред смъртта, в своето тържество, бях по своему щастлив. Щастлив, горд, величав… Докато не дойде ти. Тогава разбрах, че не съм бог. Че съм просто човек. Разбрах още от първия ти поглед, че не съм силен, че съм едно нищожество. Едно жалко човече… Нещастен, слаб, жалък човечец…