Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 111

— Помня — изфъфли чернокожият.

— Ще правиш, ще струваш — ще убиеш мистър Крум!

— А уиски? — запита Гурмалулу, разтреперан от жажда.

— Пиенето после! По-напред ще го заслужиш!

Гурмалулу почеса брадата си.

— А защо мистър Том не го убие? Има гръм.

— Защото той вече знае какво може да очаква от мен и няма да ме пусне до себе си.

— Той ще убие бедния Гурмалулу!

— Крум не убива. А пък ти не си чак толкова глупав, че да му се оставиш. Ще се присламчиш към тях, уж си останал сам и си тръгнал да търсиш племето си. Ще го праснеш с тояга по главата или ще го блъснеш в някоя яма… Какво да е, но докато е жив, да не се връщаш…

— А уиски?

— Колкото по-рано свършиш тая работа, толкова по-рано ще получиш уиски.

Двамата тръгнаха надолу, когато вече се бе стъмнило съвсем. Нощуваха на километър от огъня, край който бяха легнали да спят Крум и Мария. Гурмалулу опита да се доближи до тях, за да изпълни бързо-бързо задачата си и да заслужи по-скоро наградата. Ала се върна тозчас. Бурамара не спеше. Бодърствуваше.

Чак на разсъмване, след като видяха, че тройката отново пое на път, Том и Гурмалулу се приготвиха да ги последват. Гурмалулу щеше да ги настигне, за да изпълни задачата си, а Том Риджър в туй време щеше да ги следва отдалеч така, че никой да не го забележи, да не буди подозрение. За всеки случай, за по-голяма увереност, той уточни посоката на движението им — щеше да върви, дори ако изгубеше следите им, все на изток така, че сянката да остава все от дясната му страна.

— А има ли вода по пътя? — запита Том.

— Има! — увери го черният. — На няколко места. Разкопаваш пясъка и отдолу излиза вода.

— Отде ще знам къде да копая?

— Отгоре винаги има мушици.

— Това не стига. Разправи ми къде е тая вода, посочи ми някакъв знак. На какво разстояние оттук…

Водачът му гледаше тъпо.

— Гурмалулу знае пътя с крака. С ръка не го знае, та да го посочи. С глава също. Само може да те заведе…

— Няма да ме водиш никъде! Ще свършиш това, за което те пращам. После ще се върнеш! Най-късно след два дни да бъдеш при мен! Тогава ще ти дам уиски, цяла колиба уиски.

Острият поглед на туземеца откри змията, която само за миг бе надзърнала от дупката си. Замахна с камък и смаза главата й. После я извлече навън. Опече я. Двамата я изядоха набързо.

При едно случайно обръщане назад, както дооглозгваше змийските прешлени, Том скочи на крака. На сто крачки от него стоеше човек, брадясал, дрипав, залитащ от умора, едва мъкнещ краката си, повлякъл след себе си тежката лопата.

— Хари! — извика Том, успял да го познае. Човекът се разтрепера. Очите му се окръглиха от уплаха.

— Какво правиш, Хари? Плешивият приближи бавно.

— Умирам от глад! — изфъфли той. — Дай нещо!

— Нищо нямам вече! Хвърлих и последната костица. А ти защо не застреляш някакъв дивеч?

— Свърших патроните. А и какво да стрелям? Всичко избяга.

— Къде са другите?

— Няма други. Водата завлече едни, някои се избиха, трети избягаха. Изгориха лагера.

— А ти? Какво правиш сам тук? Защо не избяга и ти?

Хари изведнъж се опъна:

— Няма! Ще пукна, ама няма да бягам. Отде да знам, че следната копка няма да извади голямото щастие! Отде да знам?