Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 108

— Изслушайте ме! Баща ми не беше обикновен мисионер. Преди да навлече расото, завършил египтология. За него подземният град беше несънувано щастие. Тук той ме научи да разчитам йероглифите, запозна ме с цялата история на Египет. Заедно разчетохме разказите на Нефертити и на Ахмес. Вие знаете, австралийците са родени художници. Баща ми пишеше своето проучване, аз преписвах древните надписи, рисувах фреските и статуите… Изглежда клетникът се надяваше да смае света със своето откритие. Може би мечтаеше да го покори, да си възвърне загубеното място в бялото общество, да завоюва там място и за черния си син. А аз още не знаех, не допусках какво проклятие е да бъдеш роден с черна кожа.

Ехнатон замълча. Главата му клюмна.

— Колко ли хубав би бил светът, ако никой не гледаше цвета на кожата ти!

Той пак опита да вдигне чело.

— Най-сетне баща ми завърши труда си. Тогава аз бях на осемнадесет години. Не знаех, че хората се делят по цвета на кожата, не допусках, че един бял негодник струва несравнено повече от кой да е „цветен“. Баща ми беше бял, аз — черен. Какво от това? То не ни пречеше да бъдем баща и син и да се обичаме. Но белите не мислеха така. Баща и син можете да бъдете, равни — не можете… Един ден тръгнахме на път. Пътувахме дълго. И пеша, и с камили, и с камион. Най-сетне пристигнахме в Мелбърн. Добре, че преди това баща ми скри ръкописа си в една хралупа. Не бе забравил напълно нравите на племето си. Още пред града ни спряха. Баща ми пускаха, а мене — не. Нещастникът викаше, ругаеше, заплашваше. Законът беше закон. Белият баща може да влезе в града на белите, черният му син не може. Полицаят подметна обидни думи за майка ми и за мен. Тогава баща ми му залепи плесница. Полицаите се хвърлиха отгоре му. Аз се спуснах да помагам. Ударих някого. И накрая двамата попаднахме в затвора.

Той пак спря.

— Дълго е, но трябва да го чуете! За да ме разберете. Да не съдите много строго… Там, в затвора, умря баща ми. От какво — не знам. Това бяха последните му думи: „Срамувам се, че и аз съм бял!“ Тогава казах на инспектора, че искам да видя професор Грифин. Бях запомнил, че баща ми щеше да търси него, директора на Австралийския музей. „Имам да му казвам нещо.“ „Кажи го на мен!“ — рече инспекторът. „Ти не разбираш от египтология — отвърнах аз. — Ще го кажа само на учен.“ След тия думи той ме удари с юмрук. Когато се свестих, пак ме би. Много е лесно да биеш човек, чиито ръце са с белезници. И все пак успях да го блъсна с глава в корема. Избягах. Видях в края на коридора голяма стая. Вътре маса и на нея — човек. Това беше началникът му. Влязох и му разправих, че са несправедливи към мен. Без да ме изслуша, той заповяда да ме откарат в затвора. Но аз съм метис — с мозък на бял, с пъргавина на черен. Блеснах полицая, който седеше в камионетката до мен, отворих вратата и скочих. После, макар и пребит, окървавен, успях да се шмугна в скреба…

Той се отпусна. Главата му клюмна безсилно в скута на Мария. Тя погледна брат си, сякаш искаше да каже: „Свърши!“