Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 107

Явно, вече не ги виждаше.

— Нефертити, тук ли си?

Чул това име, папагалът се провикна:

— Ехнатон и Нефертити! Ехнатон и Нефертити!

Неволно Мария се обади на името, което той й бе приписал:

— Тук съм! Успокойте се! Ще ви спасим!

— Всичко е свършено, Нефертити! Аз съм пътник към запад. Искам само едно. Да ме изслушаш… И да ми простиш…

— Друг път ще говорим. Дълго ще си говорим. Сега не се вълнувайте!

— Не! Само сега! След малко ще бъде късно… Ще чуеш истината. Тогава можеш да ме заплюеш, можеш да ме прокълнеш…

Той пое дълбоко дъх.

— Аз не съм никакъв фараон, Нефертити!… Един злочест прост метис, който жадуваше за почит, за слава, за величие…

Крум се обади:

— А подземният град, а храмът, а скулптурите?

— Само те са истински… Но създателите им са ги изоставили отдавна, преди хиляди години, навярно още тогава, когато Бялата гибел опустошила континента… След това няма никакъв надпис, никакъв знак, който да подскаже, че тук отново са живели хора… Хилядолетия е било прокълнато място за аборигените — царството на Змията Дъга, на зловещите „ир-мунен“…

Той се задъха. Гърдите му се свиваха и издуваха с хрипове, измъчени като ковашки мях, който не може да набави потребния въздух. Двамата го слушаха смаяни, потресени от истината, която им бе разкрил.

И ето той отново заговори, зафъфли, като че ли простена през кървавите мехури, които се пукаха на устните му:

— Баща ми беше бял… Един от малкото бели, които не прогонват черните си жени… Мисионер… Пренебрегна обичаите на белите, остана при черната си жена, с черното си дете… Майка ми умря още преди аз да проходя… Отгледа ме баща ми — и баща, и майка, и учител… Обществото на белите го бе изхвърлило от своята среда. И той бе останал сам сред аборигените — ни бял, ни черен. Не обичаше лова, затова се отдаде на земеделие. Със земеделие се изхранвахме… Какъв е бил неговият живот, грижите му, мъките му, не знам… Помня, че само тогава, при него, аз бях щастлив. Учех, работех в градината и растях…

Той спря да си поеме отново дъх.

— Но белите дойдоха в нашата земя. Харесаха пасищата ни. Заедно с черните се изтеглихме към пустинята и ние. А белите пак настъпиха. И ние пак напуснахме земята си… Веднъж черни скитници му казаха, че тук, край планината на Змията Дъга, има хубав оазис край непресъхващ поток. И ние се заселихме там, където вие намерихте опалите… Ала тайната на загадъчната планина не даваше покой на баща ми. Той я кръстосваше навред. И веднъж, както бродехме по това плато, открихме кладенеца на змиите. Тогава нямаше змии. Аз ги завъдих после. Спуснахме се с въжета. Обходихме целия подземен град, от склада на опалите до главния храм със статуята на Нефертити. Когато я видях, се вцепених. Не можех да допусна, че има такава красота. Не бях виждал друг поглед, който да ме пронизва така със своето каменно безразличие и в същото време с такава топлота и всеотдайна нежност. И с такава горчивина в гънката на прекрасните устни… Само в една жива жена видях тоя поглед — у тебе, Нефертити!

Гласът му вече едва се чуваше, а той не спираше. Чудно беше как още живееше, как имаше сили още да говори.