Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 6

Околните усетиха силата в словата му и разбраха, че Властелините на Светлината са проговорили чрез своя служител.

— О, пъклото да го вземе! — прошепна Кейр. — Не вярвах, че ще дочакам този ден.

И другите мислеха същото, най-вече Невин.

— Ще трябва да прекарам дълги часове в самовглъбение по този въпрос — добави старецът. — И ви обещавам да не действам прибързано. Трябва да сме много внимателни.

Известно време обсъждаха пророчеството, накрая решиха през следващите дни Невин да се съсредоточи върху странната идея, а останалите да продължат живота и работата си както досега. Съветът приключи, образите взеха да гаснат като духнати свещи, но Кейр и Невин се задържаха сред покоя на астралната горичка. Наоколо огромните дървета се люшкаха като от вятър под напора на астралния прилив, чиято лека вибрация двамата усещаха в главите си.

— Странна вест получихме днес, Господарю на Земята — подхвърли Невин. — Но възнамерявам да поработя върху тази идея, независимо колко време ще ми отнеме.

Те се спогледаха с усмивки на искрена обич. Някога, преди около четиристотин години, Кейр бе помогнал на Невин да направи първите си крачки в деомера. По онова време се наричаше Регор и както става с майсторите на деомера, бе минал няколко пъти през смърт и възраждане. За разлика от него Невин продължаваше да живее, поддържан от първичните сили. Повечето хора биха завидели на подобно дълголетие. За него то означаваше непоносимо тежък Уирд, тъй като на младини бе допуснал грешка, довела до гибелта на трима невинни, а сетне бе дал прибързан обет да не намери покой, додето не изкупи греха си.

— Искам да те питам нещо — каза Кейр. — Мислиш ли, че скоро ще изпълниш обета си?

— Не знам. Наистина не знам. Вече толкова пъти съм вярвал, че ще стане така, ала събитията вечно ми се изплъзват. Обаче едно мога да ти кажа: помирих се с Герейнт. Част от веригата е прекъсната веднъж завинаги.

— Слава на боговете. Някога се опитах да те предупредя за онзи прибързан…

— Знам, знам. Имаш право, винаги съм си патил от прекалено упорство. О, богове, клетата Брангуен! Знаеш ли, в мислите си и досега я наричам така, макар да е носила името само няколко жалки години. И двамата с Блейн имаме вина за нейната гибел, но когато давах обет да изкупя вината си, изобщо не предполагах, че това ще ми отнеме цели четиристотин години.

— Е, не се упреквай толкова. Всички те вече са минали много прераждания и само объркаха още повече собствения си Уирд. Сигурно и в този живот не е по-различно.

— Прав си. Брангуен… проклятие, искам да кажа Джил, разбира се… пое по друмищата с Родри.

— Тоест с онази душа, известна някога под името лорд Блейн от клана на Глиганите, така ли?

— Точно така. Не съм ли ти казал? Извинявай, но боговете са ми свидетели, през тия години съвсем се обърках. Направо се чудя на елфите — как успяват да съхранят в паметта си толкова много неща.

— Умовете им са такива. Нашите не.