Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 61

Накрая Сантос се съгласи да ни я отстъпи срещу 1200 долара, но ние трябваше да се борим повече от четвърт час, за да напъхаме един огромен куфар и нещата на мадам в толкова малко пространство.

— Не беше ли това колата, която наричаха „буркан за кисело мляко“? — попитах, като събрах всичките си сили, за да затворя капака на багажника.

— El bote de yogur? — преведе той, като се правеше, че не разбира връзката между приготвянето на млякото и строшеняка, който с удоволствие ни пробутваше.

Този път аз седнах зад волана и с известен страх поехме на път. Беше тъмно. Не бяхме на някое от най-приятните места в Сан Диего и ми беше малко трудно да се ориентирам в поредицата от паркинги и търговски зони, преди най-накрая да стигнем до шосе 805, което водеше към граничния пункт.

Гумите скърцаха, а носовото хъркане на мотора на фиата беше заменило яростното бръмчене на бугатито.

— Минете на втора, де — подсказа Били.

— Обръщам ви внимание, че вече съм на четвърта!

Тя погледна километража, който показваше, едва 70 км/ч.

— Настъпили сте газта докрай — установи тя ядосано.

— Отбележете, че така е сигурно, че няма да превишим разрешената скорост.

Както и да е, но нашата таратайка ни докара до огромния граничен пункт, който позволяваше да преминем в Тихуана. Както често се случваше, мястото беше претъпкано с народ и много оживено. Докато се нареждах на опашката „Само Мексико“, повтарях последните наставления към моята пътничка:

— По принцип в тази посока има малка опасност да ни проверяват, но ако се случи, това означава затвор — за вас, както и за мен, и този път ще е невъзможно да се измъкнем със сила! Така че ще избягваме да се правим на идиоти, нали?

— Цялата съм слух — каза тя, мигайки с очи като Бети Буп.

— Много е просто — няма да си отваряте устата и няма да мърдате. Ние сме двама почтени мексикански работници, които се прибират у дома. Разбрано?

— Vale, senor.

— И ако можете да престанете да ми се подигравате, ще се чувствам по-добре.

— Muy bien, senor.

Този път поне щастието ни се усмихна и за по-малко от пет минути бяхме от другата страна без проверки и без лъжи.

Както бяхме правили досега, продължихме да пътуваме покрай брега. За наш късмет собственикът на гаража беше инсталирал един стар радио касетофон. За нещастие единствената касета в жабката беше някакъв албум на Енрике Иглесиас, който изглежда очароваше Били, но на мен ми наду главата до Енсенада.

Там неочаквано се разрази буря и върху нас се изсипа проливен дъжд. Предното стъкло беше миниатюрно, а чистачките толкова елементарни, че бяха безсилни срещу дъждовната завеса, до такава степен, че бях принуден често да си подавам ръката през прозореца, за да ги задвижвам.

— Да спрем веднага, щом можем?

— Тъкмо щях да ви предложа същото!

На пътя се показа един мотел, но на табелката пишеше, че е пълен. Нищо не се виждаше. Принуден да се мъкна с 20 км/ч, предизвиквах недоволството на колите, които караха след мен и в продължение на четвърт час ме ескортираха с нетърпеливо, бясно свирене на клаксони.