Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 46

Разтърках си очите, смаян от това невероятно предложение.

— Донесох ви лаптопа — в багажника е — уточни тя, като че ли тази подробност можеше с нещо да промени решението ми.

— Не става така — обясних й. — Писането на роман не става по заповед. Това е един вид алхимия. Освен това ще ми трябват поне шест месеца здраво бачкане, за да завърша тази книга. Това е благословена работа, за която нямам нито сили, нито желание.

Тя ми се подигра, като ме имитираше:

— Писането на роман не става по заповед. Това е един вид алхимия…

Помълча няколко секунди, после избухна:

— По дяволите, ще престанете да се жалвате от вашата болка! Ако не сложите край на всичко това, ще умрете. По-лесно е да се унищожиш на бавен огън, отколкото да имаш смелостта да продължиш напред, нали?

Туш.

Не отговорих, но чух аргумента й. Не грешеше съвсем. Впрочем преди малко, при психиатърката, нещо у мен се беше раздвижило, когато хвърлих статуята, за да счупя стъклото — някакъв бунт, някакво желание отново да взема живота си в свои ръце. За съжаление това колебливо желание беше изчезнало толкова бързо, колкото се беше появило.

Сега чувствах, че Били набира сили и е готова да ми заяви право в очите цялата истина за мен самия:

— Ако не започнете истинска битка със самия себе си, знаете ли какво ще се случи?

— Не, но разчитам на вас да ми кажете.

— Ще вземате все повече лекарства и все повече наркотици. И всеки път ще слизате на ново стъпало в падението и в отвращението си от самия себе си. И понеже вече нямате нищо, ще свършите на улицата, където някоя хубава сутрин ще ви намерят мъртъв, а спринцовката ще стърчи от ръката ви.

— Очарователно…

— Трябва да знаете също така, че ако сега не намерите сили да реагирате, повече никога няма да намерите енергията, необходима да напишете каквото и да било.

С ръце на волана гледах пътя, но умът ми беше другаде. Разбира се, че имаше право, но вероятно вече беше много късно да реагирам. Несъмнено бях решил да затъна окончателно, като дам воля на всичко най-разрушително у мен.

Тя ме погледна строго:

— И всички тези прекрасни ценности, които възхвалявате в книгите си: устояването на нещастието, вторият шанс, вътрешните сили, които трябва да мобилизираш, за да се изправиш отново след тежък удар, много по-лесно е да ги пишеш, отколкото да ги прилагаш, нали?

Неочаквано гласът й се пречупи изведнъж, сякаш победена от прекалено много емоции, умора и страх.

— Ами аз? На вас не ви пука за мен! Всичко изгубих в тази история: вече нямам семейство, нямам работа, нямам покрив и се оказвам в някаква действителност, където единственият човек, който би могъл да ми помогне, предпочита да се самосъжалява.

Изненадан от нейното отчаяние, извърнах глава и я погледнах леко смутен, без да зная какво да й отговоря. Лицето й беше огряно от светлина, а в очите й блестеше диамантен прах.

Тогава погледнах назад в огледалото, дадох газ и направих мълниеносно ускорение, което ми позволи да изпреваря дълга колона от коли и отново да направя обратен завой, насочвайки колата на юг.