Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 40

За да покажа смелост, сложих кутийката в джоба си, без да взема нито едно хапче.

— Ако това лечение със сън не подейства, ще опитаме друго нещо — увери ме Майло. — Казаха ми за един тип в Ню Йорк — Конър Маккой. Разправят, че правел чудеса с хипноза.

Хипнозата, изкуственият сън, кутийките с лекарства… Започвах да се уморявам от това бягане от действителността, дори и тя да беше само страдание. Не исках десет дни блаженство под влиянието на невролептици. Не исках безотговорността, която това означаваше. Отново имах желание да се сблъскам лице в лице с действителността, дори да трябваше да дам живота си.

Отдавна ме вълнуваха връзките, установени между творчеството и лудостта. Камий Клодел, Мопасан, Нервал, Арто постепенно бяха полудели. Вирджиния Улф се беше удавила в река; Чезаре Павезе беше сложил край на живота си с барбитурати в една хотелска стая; Никола дьо Стал беше скочил от прозорец; Джон Кенеди Туул беше свързал ауспуха с купето на колата си… Да не говорим за бай Хемингуей, който си беше пръснал тиквата с изстрел от карабина. Същото за Кърт Кобейн: един куршум в черепа в едно бледо утро близо до Сиатъл и за сбогом една бележка, надраскана до неговия въображаем приятел от детинство: „По-добре смело да изгориш, отколкото тихо да угаснеш.“

В крайна сметка — решение като решение…

Всеки един от тези творци беше избрал свой метод, но резултатът беше един и същ — капитулация. Ако изкуството съществува, защото действителността не е достатъчна, може би идва един момент, когато и изкуството вече не е достатъчно и е заменено от лудостта или смъртта. И макар да нямах таланта на нито един от тези творци, за жалост споделях някои от тези неврози.

* * *

Майло спря колата на паркинга, засаден с дървета, пред модерна сграда, съчетание от розов мрамор и стъкло — клиниката на д-р София Шнабел.

— Ние сме с теб, не сме ти врагове — увери ме още веднъж Керъл, която ни чакаше на стъпалата на преддверието.

Тримата влязохме в сградата. В приемното отделение с изненада разбрах, че е била насрочена среща от мое име и постъпването ми в болницата е било планирано от предния ден.

Примирен, последвах моите приятели в асансьора, без да задавам въпроси. Прозрачната капсула ни изкачи на последния етаж, където една секретарка ни въведе в огромен кабинет и ни каза, докторът няма да се забави.

Помещението беше светло и просторно, в центъра му имаше голяма работна маса и ъглово канапе от бяла кожа.

— Не е зле фотьойлчето! — подсвирна Майло, сядайки на един стол във формата на длан.

Будистки скулптури бяха разположени навсякъде и създаваха ведра обстановка, несъмнено благоприятстваща отпускането на някои пациенти: бронзов бюст на Сидхарта, Колело на Закона от пясъчник, две газели и фонтан от мрамор…

Наблюдавах Майло, който се мъчеше да намери някоя забавна дума или шега, както му беше навик. Сред статуите и декорацията имаше материал за подхранване на десетки шеги, но нищо не се получи и тогава разбрах, че крият от мен нещо сериозно.