Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 165

През мътните стъкла се процеждаше бяла светлина. Оставих въпроса му без отговор. В този момент ме занимаваше друго нещо.

— Какво става с това момиче сега?

— Лили? Нищо не знам. Дадох й парите и тя изчезна. Мисля, че напусна Лос Анджелес. Преди работеше в един нощен клуб на „Сънсет Трип“. Ходих дотам, но никой не я беше виждал.

— Как е фамилното й име?

— Не зная! Дори не съм сигурен, че Лили е истинското й име.

— Друго не знаеш ли?

— Слушай, разбирам, че искаш да я намериш, но жената, която търсиш, е второстепенна актриса, сервитьорка от стриптийз клуб, не Били, в която се влюби.

— Запази съветите за себе си. Значи, нямаш никаква информация?

— Съжалявам, не. Но ако трябваше да го направя отново, десет пъти щях да го направя.

Излязох от хангара, смазан от признанията на Майло, и направих няколко крачки по дървения понтон, който водеше към езерото. Безразлични към човешките мъки, лебедите плуваха сред диви ириси.

* * *

Взех колата си от паркинга и карах по крайбрежието до Санта Моника, преди да вляза в града. В главата ми цареше хаос и имах чувството, че карам безцелно: минах през „Ингълууд“, продължих по „Ван Нес“ и „Върмонт Авеню“, преди да си дам сметка, че някаква невидима сила ме беше отвела в квартала на моето детство.

Паркирах кабриото до кашпите за цветя, които още по мое време съдържаха само фасове и празни кенове.

Пред блоковете всичко и нищо се беше променило. Все същите мъже, които целеха баскетболните кошове, докато други подпираха стените в очакване нещо да се случи. За миг ми се стори като че ли наистина един от тях каза:

— Hey, Mr. Freak!

Но аз бях станал чужденец и никой не ме обезпокои.

Минах покрай оградата на баскетболното игрище и отидох на паркинга. „Моето“ дърво все така си беше тук. Още по-рахитично, с все по-малко листа, но все така изправено. Както преди, седнах на изсъхналата трева с гръб, облегнат на ствола.

В този момент се дотъркаля един мини купър и спря, като зае място за две коли. Все още облечена в булчинската си рокля, Керъл излезе от колата. Видях я как идва към мен, в дясната си ръка държеше голям спортен сак, а с лявата придържаше красивия си бял шлейф и се мъчеше да не го изцапа.

— Юху! На паркинга има сватба! — извика един от тарикатите на игрището.

Останалите дойдоха да погледнат за малко и после отново се върнаха към заниманието си.

Керъл седна до мен под дървото.

— Здрасти, Том.

— Здрасти, но мисля, че бъркаш датата, днес нямам рожден ден.

Тя се усмихна леко, после една дискретна сълза се търкулна по бузата й.

— Майло ми разкри всичко преди седмица. Преди това, кълна ти се, нищо не знаех — обясни тя и седна на бордюра на паркинга.

— Съжалявам, че ти развалих сватбата.

— Няма нищо. Как се чувстваш?