Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 159
Гийом Мюсо
За последен път изпихме по глътка от ужасната и прекрасна крушова ракия.
За последен път Лео Фере ни изпя „времето си отива и с него всичко останало“.
Огънят се разгоря и по стените заиграха разноцветни отблясъци. Бяхме легнали на канапето. Главата на Били беше на гърдите ми, а аз галех косите й.
— Трябва да ми обещаеш нещо — започна тя, като се обърна към мен.
— Каквото пожелаеш.
— Обещай ми да не изпаднеш отново в черната дупка, където беше потънал, и никога повече да не се тъпчеш с лекарства.
Бях трогнат, но не бях сигурен в способността да се справя, след като се окажех отново сам.
— Ти отново си стъпи на краката, Том. Отново започна да пишеш и да обичаш. Имаш приятели. Бъди щастлив с Орор, създай деца. Не се оставяй…
— Не ми пука за Орор! — казах, прекъсвайки я.
Тя се изправи и продължи:
— Дори да можех да живея десет пъти, времето никога нямаше да ми стигне да ти благодаря за това, което направи за мен. Не зная съвсем добре какво ще стане с мен и къде ще се приземя, но бъди сигурен, че там, където ще бъда, ще продължавам да те обичам.
Отиде до бюрото и взе от чекмеджето реставрираната книга, която Майло ми беше донесъл.
— Какво правиш?
Докато се опитвах да стана и да отида при нея, бях обзет от замайване — колкото внезапно, толкова и силно. Главата ми тежеше и непреодолимо заспивах.
Направих няколко неуверени крачки. Били беше разгърнала романа и подозирах, че препрочиташе онази прословута страница 266, която внезапно спираше с: „изкрещя тя и падна“.
Очите ми се затваряха, силите ме напускаха и изведнъж разбрах:
— Ти… сложи ли нещо в бутилката?
Без да се опитва да отрича, тя извади от джоба си кутийката с невролептици, които навярно беше откраднала от болницата.
— Но защо?
— За да ме оставиш да си тръгна.
Мускулите на врата ми бяха парализирани и изпитвах силно желание да повърна. Борех се със съня, като се опитвах да не падна, но всичко около мен се раздвои.
Последният ясен образ, който си спомням, беше на Били, която разравяше жарта с машата, преди да хвърли романа в пламъците. Чрез тази книга беше дошла, чрез тази книга трябваше да си тръгне.
Неспособен да й попреча, паднах на колене и погледът ми се замъгли още повече. Тя беше отворила екрана на моя лаптоп и по-скоро се досетих, отколкото видях, че беше включила сребърната флашка в…
Докато всичко около мен се въртеше, дочух познатия звук за нов имейл. После, докато губех съзнание, чух как един тъничък гласец ми прошепна крехко „обичам те“, което се стопи в обятията на съня.
В Ню Йорк минаваше 16 ч., когато Ребека Тайлър, литературен директор в „Дабълдей“, отговори на обаждането на своята помощничка.
— Току-що получихме ръкописа на Том Бойд! — оповести Джанис.
— Време беше! — възкликна Ребека. — От месеци го чакаме.
— Да го разпечатам ли?
— Да, по най-бързия начин.
Ребека отмени и двете срещи, които бе планирала. Третият том от „Трилогията на ангелите“ беше приоритет в издателската къща и тя нямаше търпение да види текста.
