Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 158

— А по-конкретно, сега какво ще се случи?

— Много пъти сме говорили за това, Том. Ти ще изпратиш ръкописа си на твоя издател и щом той прочете текста, въображаемият свят, който описваш в твоята история, ще приеме форма в неговия ум. И именно в този въображаем свят е моето място.

— Твоето място е тук, с мен!

— Не, това е невъзможно! Не мога да бъда едновременно в действителността и във фикцията. Не мога да живея тук! Разминах се на косъм със смъртта и е истинско чудо, че съм още жива.

— Но сега си по-добре.

— Това е отсрочка и го знаеш много добре. Ако остана, отново ще се разболея и този път няма да се измъкна.

Бях смутен от нейното примирение.

— Но ти като че ли… изпитваш едва ли не удоволствие да ме напуснеш!

— Не, не изпитвам удоволствие, но още от началото знаехме, че нашата история ще бъде кратка. Знаехме, че нямаме бъдеще и че нищо не можем да направим заедно.

— Но между нас се случи нещо.

— Разбира се, през последните седмици преживяхме нещо като вълшебно отклонение, но нашите две действителности са несъвместими. Ти живееш в реалния свят, а аз съм само въображаемо творение.

— Много добре — казах аз и станах от масата — но можеше поне да покажеш малко тъга.

Хвърлих салфетката си на стола и каквито имах пари — на масата, преди да напусна ресторанта.

Чак костите ми замръзнаха от хапещия студ, който сковаваше града. Вдигнах яката на палтото си и се изкачих по авенюто до „Плаза“, където три таксите чакаха клиенти.

Били изтича след мен и яростно ме дръпна за ръката.

— Нямаш право да ме зарязваш така! Нямаш право да разваляш всичко, което преживяхме!

Цялата се тресеше. Сълзи се стичаха по бузите й, от устата й излизаше пара.

— Какво си мислиш? — извика тя. — Че не съм смазана от перспективата да те изгубя? Мили, ти не знаеш колко те обичам!

Беше се изправила срещу мен и не беше на себе си от моите упреци.

— Искаш ли да ти кажа: никога през живота си не съм се чувствала толкова добре с някой мъж. Дори не знаех, че подобно чувство може да се изпитва към някого! Не знаех, че страстта може да съжителства с възхищението, хумора и нежността! Ти си единственият, който ме накара да започна да чета книги. Единственият, който наистина ме слуша, когато говоря и в чиито очи не се чувствам толкова тъпа. Единственият, който смята, че отговорите ми са секси колкото краката ми. Единственият, който не вижда в мен само момиче, което да изчука… Но си прекалено глупав, за да си дадеш сметка за това.

Прегърнах я. Аз също бях ядосан: яд ме беше на моя егоизъм и на тази непреодолима бариера, която — разделяйки действителността от фикцията — не ни позволяваше да изживеем любовната история, която заслужавахме.

* * *

За последен път се върнахме в малкия апартамент на площад „Фюрстенберг“, който беше приютил началото на нашата любов.

За последен път запалих огън в камината, като й показах, че добре си бях научил урока: първо смачкана хартия, отгоре съчки и накрая цепеници.