Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 144
Гийом Мюсо
От предпазливост разгледа сърдечните кухини и камерите, търсейки други тумори, но не откри нито един.
След като интервенцията приключи, той отново закачи сърцето за аортата, продуха дробовете, постави дренажи, за да отведе кръвта и затвори гръдния кош със стоманен конец.
Слънцето залязваше над Сеул. Както всяка вечер в пиковия час, улиците на корейската столица бяха парализирани от движението.
Изол Парк излезе от станцията на метрото, направи няколко крачки по тротоара, пресече на пешеходната пътека и се запъти към кампуса. Сгушен в сърцето на студентското градче, университетът „Евха“ наброяваше над двадесет хиляди студентки и беше един от най-добрите и най-елитните в страната.
Изол слезе по огромното стълбище с лек наклон, което стигаше до това, което всички наричаха „пукнатината“: пространство, изградено изцяло от стъкло и състоящо се от две сгради една срещу друга от двете страни на една бетонна алея.
Тя влезе през главния вход на този прозрачен кораб, чийто партер с магазините и кафенетата си приличаше на ултрамодерен търговски център. Взе асансьора, който водеше към горните етажи, където имаше лекционни зали, театър, кино, спортна зала, но най-вече голяма библиотека, отворена денонощно. Спря пред машината да си купи един зелен чай, после намери място в дъното на залата. Тук човек наистина беше в XXI век: всяка маса представляваше работно място, оборудвано с компютър, даващ непосредствен достъп до книгите в библиотеката, които бяха качени в интернет.
Изол си разтри слепоочията. Едва се държеше на крака. Предния ден се беше върнала от учебното си пътуване и вече беше претрупана от работа. По-голямата част от вечерта прекара в правене на фишове и в преглеждане на лекциите си, като непрестанно поглеждаше към екрана на телефона си, подскачайки всеки път, когато апаратът вибрираше, за да оповести пристигането на имейл или на есемес, който никога не беше този, който чакаше.
Трепереше, беше й студено, полудяваше. Защо Джимбо изобщо не се обаждаше? Беше ли измамена, тя, която обикновено беше толкова недоверчива и дистанцирана спрямо хората?
Беше почти полунощ. Библиотеката малко по малко се изпразваше, но неколцина студенти щяха да останат до 3–4 ч. сутринта. Тук беше така…
Изол извади от чантата си книгата на Том Бойд, която беше намерила в салона за чай в Италия. Тя прелисти страниците, докато стигна до снимката на Лука Бартолети и неговата приятелка Стела, каращи скутер из улиците на Рим.
Извади ножица от ученическия си несесер, както и тубичка лепило и на свой ред използва белите страници, за да залепи на тях най-хубавите снимки, направени през четирите седмици щастие, което беше преживяла с него. Букет от спомени, обогатен с билетите за спектаклите и за изложбите, които бяха споделили: ретроспекцията на Тим Бъртън в „МоМА“, музикалната комедия „Чикаго“ в „Амбасадор Тиътър“, както и всички филми, които бе открила благодарение на него във филмотеката на Ню Йорк: „Дони Дарко“, „Реквием за една мечта“, „Бразилия“…
