Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 139
Гийом Мюсо
За голямо щастие на Били бурята бушуваше над Финистер, като блъскаше капаците на прозорците и изливаше пороен дъжд по стъклата на нашата къща, в която цареше студ като на Северния полюс. Очевидно „очарованието на селото“, както пишеше в обявата, трябваше да е синоним на „липса на радиатори“ и „лоша изолация“.
Драснах една клечка и се опитах да запаля купчината сухи листа, които бях сложил под цепениците. Малкото пламъче бързо се разгоря… и почти веднага угасна.
— Немного убедително — отсъди Били, скривайки усмивката си.
Увита в пеньоара си, с кърпа, омотана около косите, тя подскочи към огнището.
— Намери ми вестници, моля те.
Докато ровех в чекмеджето на бигуденския бюфет, попаднах на стар брой на „Екип“ от 13 юли 1998 г. — денят след победата на Франция на финала на световното първенство по футбол. На първата страница от край до край беше изписано заглавието ЗА ВЕЧНОСТТА и имаше снимка, на която Зинедин Зидан се хвърля в прегръдките на Юри Джоркаеф.
Били разгърна вестниците един по един и ги намачка, като направи рехава топка:
— Трябва да оставиш хартията да диша — обясни тя. — Баща ми ме научи.
После отдели малките клечки и избра от тях най-сухите, като ги сложи над топката хартия. След това нареди цепениците, като образува нещо като типи.
— Сега запали — каза тя гордо.
И наистина, две минути по-късно хубав огън гореше в камината.
Вятърът разтърсваше прозорците с такава сила, че можеше да ги пръсне всеки миг. После един капак изтрака; в същото време токът спря и стаята потъна в полумрак.
Започнах да ровя в елтаблото, сякаш можех да накарам лампите да светнат отново.
— Няма нищо — казах, като си придадох уверен вид. — Сигурно прекъсвачът или някой бушон…
— Може би — отговори тя подигравателно, — само че това, което човъркаш, е водомерът. Електромерът е в антрето…
Добрият играч приема забележките с усмивка. Докато минавах през стаята, тя ме хвана за ръката и…
— Чакай!
Размота кърпата от косата си и развърза колана на пеньоара, който падна на пода.
Взех я в прегръдките си; деформираните ни сенки се прегръщаха по стените.
С треперещ глас Керъл разказа на Майло своето мъченическо, разбито детство. Разказа му за кошмарните години, когато вторият й баща идвал в нейното легло. Тези години, през които беше изгубила всичко: усмивката си, мечтите си, невинността си и радостта си от живота. Разказа му за нощите, когато, тръгвайки си, звярът, най-сетне задоволен, винаги й повтарял: „Нали няма да кажеш на мама? Няма да кажеш на мама.“ Сякаш мама не е знаела!
Разказа му за вината, за мълчанието и за желанието да се хвърли под някой автобус всеки път, когато се прибирала от училище. После онзи аборт, който направила тайно на четиринадесет години, който я оставил разкъсана, почти мъртва, с едно неизлечимо страдание, което чувствала в корема си.
Разказа му за Том, който й помогнал да се закачи за живота, като измислял за нея, ден след ден, вълшебния свят на „Трилогията на ангелите“.
Накрая се опита да го накара да разбере недоверието й към мъжете, онова доверие в живота, което беше изгубила и никога повече не бе могла да си върне, и пристъпите на отвращение, които и днес още неочаквано я обземали, дори когато се чувствала добре.
