Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 135
Гийом Мюсо
— Е, сега какво, тия ще я отворят ли тая врата, по дяволите? — извика Майло.
Застанал прав на централната пътека в самолета, той потропваше нетърпеливо.
Пътуването беше мъчително. След като тръгнаха от Лос Анджелес, първо се прекачиха в Сан Франциско, после във Франкфурт, преди да стъпят най-накрая на италианска земя. Погледна часовника си: 12.30 ч.
— Сигурен съм, че никога няма да я намерим тая книга! — изръмжа той. — Пропътувахме целия този път за нищо, а освен това умирам от глад. Видя какво ни дадоха за ядене. При тая цена на билета, това си е жива подигравка…
— Престани да се оплакваш! — помоли го Керъл. — Не мога повече да те слушам да скимтиш за това и онова. Досаден си!
Зад нея се чу одобрителен шепот.
Най-накрая вратата се отвори и позволи на пътниците да слязат. С Майло зад себе си, Керъл слезе по един ескалатор обратно на движението и се втурна, за да спечели битката за такси. За нещастие опашката беше впечатляваща, а придвижването на колите ставаше безкрайно бавно.
— Аз ти казах.
Тя дори не си направи труда да му отговори. Когато стигнаха до опашката, извади полицейската си карта, отиде до началото на опашката и я показа — същински сезам — на служителя, който отговаряше за реда.
— American police! We need a car, right now. It’s a matter of life or death29! — извика тя като инспектор Хари.
Но грешеше. Човекът повдигна рамене, без да се замисли много-много и за по-малко от десет секунди те вече седяха в едно такси.
— Площад „Испания“ — каза Керъл на шофьора. — „Бабингтънс Тий-Руум“.
Изол Парк беше седнала на малка маса в дъното на салона за чай. Младата корейка беше изпила голяма чаша чай и беше изяла един мъфин със сметана. Градът й харесваше, но й се искаше да можеше да го посети на спокойствие, без да бърза, да се поразходи из улиците, да се потопи в чуждата култура, да поговори с хората, да седне на огряната от слънце тераса на някое кафене, без непрекъснато да си гледа часовника и да се чувства длъжна да прави снимки на всеки десет секунди под натиска на групата.
Докато чакаше, тя гледаше не часовника си, а екрана на своя телефон. Продължаваше да няма съобщение от Джимбо. В Италия беше 13 ч., значи в Ню Йорк — 7 ч. сутринта. Може би още не се беше събудил.
Да, но откакто се бяха разделили преди пет дни, той не се беше обадил нито веднъж, нито беше отговорил на десетките имейли и есемеси. Как беше възможно? Бяха преживели един приказен месец в Ню Йорк, където Джимбо следваше режисура. Изол беше прекарала края на лятото на студентско пътуване в известния нюйоркски университет. Вълшебно време, през което беше открила любовта в прегръдките на американския си приятел. Миналия вторник той я беше изпратил на летището, където тя се беше присъединила към групата си и си бяха обещали да се чуват всеки ден, да продължат любовта си, независимо от далечното разстояние и може би да се видят отново на Коледа. След това красиво обещание Джимбо повече не беше дал признаци на живот и нещо в нея се беше скъсало.
