Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 134

Керъл написа „Том Бойд“ в прозорчето за търсене, за да получи списъка на книгите на своя приятел, които можеха да се намерят.

— Тази е! — извика Майло, като посочваше една от снимките.

Той залепи нос в екрана, но Керъл го избута:

— Дай да видя!

Нямаше никакво съмнение: книгата имаше точно същата подвързия от тъмносиня кожа със златни звезди и надпис с готически букви, които оформяха заглавието на романа.

С ново кликване Керъл разбра, че книгата е била оставена предишния ден в кафене „Бабингтънс Тий-Руум“ на площад „Испания“ №3 в Рим. Като отвори друга страница, намери пълната информация, която беше пожелал да даде luca66, псевдоним на човека, който беше оставил романа. Точното място, където книгата беше оставена — една етажерка в дъното на кафенето, както и часът на освобождаването: 13.56 ч. местно време.

— Трябва да заминем за Рим! — реши тя.

— Не бързай толкова! — укроти я Майло.

— Как така! — възмути се тя. — Том разчита на нас. Вчера говорихте по телефона. Започнал е отново да пише, но животът на Били все още е под заплаха.

Майло направи гримаса:

— Ще пристигнем много късно. Вече няколко часа, откакто книгата е била оставена.

— Да, но не е като да е била оставена на някой стол или на някоя пейка! Сложил я е на етажерка сред други книги. Могат да минат седмици, преди някой друг да я забележи!

Тя погледна Майло и разбра, че тъй като преживяваше разочарование след разочарование, накрая той беше изгубил доверие.

— Прави каквото искаш, но аз отивам.

Свърза се със сайта на една авиокомпания. Имаше полет за Рим в 11.40 ч. Докато попълваше формуляра, я попитаха за броя на пътниците.

— Двама — посочи Майло и наведе глава.

Рим,

площад „Испания“,

на следващия ден

В центъра на площада, до монументалния фонтан „Баркача“ групата от корейски туристи попиваше думите на екскурзовода:

— Дълго време площад „Испания“ се е смятал за испанска територия. Тук се намира също така международното седалище на Малтийския орден, което се ползва със статут на дрън-дрън-дрън…

С очи, вперени в дъното на фонтана, Изол Парк, на седемнадесет години, беше като хипнотизирана от светлото тюркоазено синьо на водата, на чието дъно проблясваха монетите, хвърлени от туристите. Изол мразеше да я свързват с клишето „група азиатски туристи“, което понякога беше повод за подигравки. Не се чувстваше добре в целия този церемониал, тази остаряла формула за пътуване, която се състоеше в посещението на една европейска столица на ден и чакане с часове всеки да направи една и съща снимка на едно и също място.

Ушите й бучаха, беше замаяна, трепереше. И най-вече се задушаваше сред тълпата. Крехка като вейка, тя се шмугна, за да се измъкне и се скри в първото попаднало й кафене. Това беше „Бабингтънс Тий-Руум“, на площад „Испания“ №23…